6.1.

ЧОВЕК ПОСТОЯННО СИ БЛЪСКА ИНТЕЛЕКТА  В НЯКОЯ СТЕНА, ПОСТРОЕНА ОТ ЧУЖДИ НЕЩАСТНИ ДУШИ...!?

6.2.

ТУХЛЕНИ СТЕНИ – КАТО РАМКИ, ЗАДУШАВАЩИ ЧОВЕШКИТЕ ЦЕННОСТИ... ЗАЩОТО ТОВА Е ИЗБОР И РЕШЕНИЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО...!

6.3.

Човек не е този, за когото се представя пред публиката...

А този човек, който погледне лицето си в огледалото.... Това е той...!

6.4.

Тишина... Вплела възлите на ръцете... 

Тишина в тишината...

Слепи гласове...

Лица на опечалени души... Опечалена любов – тя в тишината, заобиколена от лицемерни чувства на бездарните хора... Съдници на бездарните души в човешка опаковка – са самите те...

6.5.

Очи в очи... смехът с щастлив плач сълзите измива лицата ни...

Очи в очи... плачът й в далечината на безкрайността на вселената събужда мъничките звезди... те като душите човешки чувстват: Какво е самота? Какво е болка? Какво е любов? Но по-силна остава болката човешка, когато загуби любовта и душите осъдени в самота, живеят... А любовта, чувствата – само празен спомен в миналото отлита завинаги и в нищото се изпарява, така както звездите умират и прахта им украсяват с мъгливи капки сълзи...

6.6.

Бездарност – свят в преходен егоцентризъм на различни лица в

голям процент – негативен резултат за човеците, застрашени /може би/... застрашени от какво?

6.7.

Черно-бяло – символика на емоциите, диктувани от съдбата на живота – големия сблъсък с еволюцията, просто експеримент на биологичната еволюцията, която изправя човека със самия себе си сред заобикалящите се непрекъснато въпросите...

6.8.

Страх...

Страх за нещо...

Страх от страха или бягство от страха за смъртта?

 Страх от самите нас, страх - заложници в окови -въртим се в кръг, завързани с ограничителна верига... при всеки опит човек да спаси последните надежди за бягство - веригата наранява всяка част от тялото му, при опит да я скъса...

6.9.

Наказание без право на обжалване, както за виновни, така и за невинни! Вината никога не е едностранна, а двустранна... Съдбата решава кои да помилва и кои не... Човекът не е съдник, а нашата съдба!

6.10.

Човешките стъпки в кръг оформят постоянно растяща спирала, която с годините се усуква в плетеница, като образува множество кълбета, приличащи на кълбо от прежда - образувано от дълга нишка, на която са  нанизани хиляди буквички – те в думи конструират изречения - те в дълги текстове, пренесени на белите листове, се събират в някоя си домашна библиотека – книги, написани от нас за нас... и продължават да се пишат...

За човешкия разум...

6.11.

И малкото семе любов, ако унищожим, навярно човечеството ще си поема сериозно последствията по отношение на изродените човешки ценности - това е голямата трагедия...

6.12.

А животът = ? Може би единствен отговор за верен може да каже съдбата... А отговорът на съдбата е скрит... някъде в незрящите очи на слепи силуети... 

6.13.

И... други "невинни" - човешки фигури, разминаващи се с други лица... нещо като бал с маски...

А зад тези маски? Какво виждаш Ти? Какво виждам Аз?

Очи на невинен разум. Тези очи скрити зад маските. А дали Ти видя тези очи?

Защото Аз видях тези очи, но за себе си, когато в света на самотата съм гост...

6.14.

Има възмездие - тогава сякаш всичко се обявява в пълна тишина и гледаш около теб сведени глави със сълзи на очите и чуваш плач... Този плач е в резултат на наказанието от съдбата - лицата виждат собствените образи на осакатени човешки ценности - тези ценности изгубени през периода на алчността, злобата, егоизма в неговата най-висша форма, ироничните чувства дори...

6.15.

И ТОЗИ МИГ ОТ СЪДБАТА ЩЕ НАСТЪПИ - ИЗКУСТВОТО НА ХУДОЖНИЦИ, ФОТОГРАФИ, ПИСАТЕЛИ, ФИЛОСОФИ - ЩЕ БЪДАТ ГЛАВНО ПЕРО БЛАГОДАРЕНИЕ, НА КОЕТО ЧОВЕШКОТО ОБЩЕСТВО ЩЕ БЪДЕ НАД ХОРСКИТЕ ТЪЛПИ...

6.16.

НЕГАТИВНОТО У ХОРАТА Е ОБЕКТ НА ОСAКАТЕНИ ЕМОЦИИ И ПРОПИЛЯВАНЕ НА ЧИСТИЯ РАЗУМ...

6.17.

КРАСИВОТО И РАЗЛИЧНОТО ЗА ИНТЕЛЕКТА - ПРЕДСТАВЛЕНИЕ НА КУКЛОВОД С МАРИОНЕТКИ...МАРИОНЕТКИТЕ ОБЛЕЧЕНИ В ДРЕХИ - ЧЕРНО И БЯЛО - ТОВА Е РАЗЛИЧНОТО СРЕД ХАОСА...МАРИОНЕТКИТЕ ОБЛЕЧЕНИ В ДРЕХИ - ЦВЕТНИ - ТОВА Е КРАСИВОТО ЗА ПОСТОЯННО МЪЛЧАНИЕ И ТИШИНА НА ГЛАСОВЕТЕ ОТ ПУБЛИКАТА...

6.18.

Защо? С този въпрос... Като опият в психологията на една много малка частица от големия пъзел на екзистенциализма, който в “компания” с всекидневните илюзии – а те като вплетена мрежа от множество нарисувани портрети, представят проекцията за това: Какво е човек да съхранява в собственото си съзнание  два свята? В свят на две матрици от Аз-а за Аз-а и в свят на собствена матрица Аз и Аз... Екзистенциализма в “компанията” с всекидневните илюзии се вписват в голямата история на Веселата кукла...

Заключителна бележка

Веселата кукла е кукловод... Нейни марионетки са собствените й проекции на

два образа Аз и Аз...

Това е кратка история разказана по странен начин.

Главен герой и идея за тази история е човекът – но може би за тези човеци – личности, възприемайки себе си като независими философи. Изключващи общоприетите рамки за възприемането и разбирането на философията... Не като наука (защото философията не е наука, както се приема за погрешно тълкуване), а като пространствена театрална сцена на човешкия разум...

А пространствената театрална сцена на човешкия разум – е целенасочено внимание за бягство от Трагедията, която ражда тъжни и опечалени човешки съдби – един така сериозен цикличен затворен кръг, на който е заробен чистия разум...

6.19.

На театър - представление със заглавие:  "Комедия и две лица"

Не, лицата са много... Те са винаги около нас...  "Комедия и две лица" - не, това не е комедия с много смях, а комедия с много изляти сълзи... На комедията се смеем, но само чуваме смеха, като звук, но... смехът е глух за комедийни откъси от разпокъсани истории, романи, любовни разкази... Само в театъра - на подиума, артисти, заприличали на декори - това са собствените им образи... Непознати образи - за всички... Нима е истина? А коя е неистината?

6.20.

Думите Tеатър и Студия - те са като метафори на екзистенциалната философия, но е като истина, защото е истина за човеците и сляпа истина за хората...  

6.21.

Tова е моето лице... Не! Не е това моето лице, когато видя себе си в огледалото - а лъжа, заплетена нишка, изгубена в големия хаос... И днес, утре, така може би... Като развитие в застой, с годините виждам единствено упадък на лицето - като цвете, посято сред каменисти полета - тлеещи спомени от човешки дела, човешки стъпки - те може би последни ще са и моите стъпки... И на подсъзнателни ниво - единствена "жива" надежда - човечеството, затворило се в себе си, да прошепне, с думите:  "Това е нашата история..."

6.22.

Това е нашият свят, твоя свят, моя свят... А светът – големите зелени полета, с шарени пъстри като мозайки, пръснати навсякъде – безкрайни цветя... хиляди цветове. А животът – буква по буква, дума след дума, изречение след изречение – фрагменти, сглобени с векове наред от човешки ръце, оставили след себе си това, което днес човешкия разум възприема и критикува – а единствено самокритиката е огледален образ на други образи – взаимната връзка..., като наказание се определя от съдбата, човечеството да е зависимо и така към трети фрагмент – затваряне на цикличния кръг – на милиарди човешки души – със смях и с плач обичаме себе си като интересни и сложни социални същества – ЧОВЕКЪТ...!

6.23.

АКО ХОРАТА СЕ ЗАБАВЛЯВАТ СЪС СЕБЕ СИ, ТО ЧОВЕЦИТЕ СЕ ЗАБАВЛЯВАТ ЗАРАДИ ЩАСТИЕТО, КОЕТО САМО ЧОВЕЦИТЕ ЗНАЯТ... АКО ХОРАТА СЕ СМЕЯТ, КОГАТО СЕ ЗАБАВЛЯВАТ, ЧУВАТ СОБСТВЕНИЯ СМЯХ... ТОЗИ СМЯХ Е НЕПОЗНАТ ЗА ЧОВЕЦИТЕ... АКО ХОРАТА СЕ ПРИСМИВАТ, ТО ЧОВЕЦИТЕ НАКАЗВАТ С ТЕХНИЯ СМЯХ, КОЙТО МНОГО БОЛИ И НАРАНЯВА ДО СИЛНИ МЪКИ... АКО ХОРАТА СА ЦИНИЧНИ, ТОГАВА ЧОВЕЦИТЕ ИМ ПОДАРЯВАТ ТЕХНИТЕ МАСКИ... ТОВА ПРЕДСТАВЛЕНИЕ "ЛИЦА С МАСКИ" Е НАКАЗАНИЕ - САМОТА И БОЛКА, ЗАПЪЛНЕНА ОТ ХОРСКАТА БЕЗДАРНОСТ...  АКО ХОРАТА СА ТАКИВА, ТОВА Е ТАКА, ЗАЩОТО ЧОВЕЦИТЕ ОСЪЖДАТ ТЕХНИТЕ

ОСАКАТЕНИ ЦЕННОСТИ...

6.24.

ДЕЦАТА СА ПРИЯТЕЛИ НА РОДИТЕЛИТЕ... ДО КАТО РОДИТЕЛИТЕ ГИ ОТГЛЕДАТ И НЕ ИЗВЛЕКАТ ПОЛЗА ОТ ТЯХ... А СЛЕД ТОВА РОДИТЕЛИТЕ ВЪЗПРИЕМАТ ДЕЦАТА СИ КАТО ВРАГОВЕ...

6.25.

ЕДНО ПО-ВЕЛИКО ДЕЛО НА ЧОВЕК ДА ОБИЧА СЕБЕ СИ... ДА ОБИЧА, КОГАТО Е С МАСКА... ДА ОБИЧА ДА КАЗВА, ЧЕ МРАЗИ ДА ОБИЧА... ЕДИН ЖЕСТ, КОЙТО ТИ ПОДНАСЯ ЕГОИЗМА, ПРОСТО ДА ТЕ НАКАРА ДА СЕ ПРЕДПАЗИШ ОТ ГЛУТНИЦА БЕЗДАРНИЦИ – ХОРА ОТ ТЪЛПИТЕ НА ХОРСКОТО ОБЩЕСТВО...

6.26.

АКО АЗ ЖИВЕЯ С ПРОБЛЕМИТЕ НА ХОРАТА, ТО ТЕ ЖИВЕЯТ СЪС СОБСТВЕНИТЕ СИ ПРОБЛЕМИ… МОЖЕ БИ ТАКА КАКТО СИ МИСЛЯ: КОГАТО ПОХАПВАМ ШОКОЛАД – Е ПО-СЛАДЪК ЗА СМЕТКА ОТ ШОКОЛАДА, КОЙТО ПОХАПВАТ ХОРАТА, ОСЪДЕЛИ СЕБЕ СИ ДА МРАЗЯТ РАЗУМА…

6.27.

Тихата война на човешкия разум не е преставала да съществува в съзнанието ни - по-скоро е въпрос на разбиране и възприемане от личностна позиция за опознаване на човешката психологическа идеология, фокусирана пряко чрез екзистенциалната частица от философията... на човешкото поведение ... така със сигурност всеки един от нас изобразява множество лица, но едно от тях е с маска, която е копие на живото лице на човека...именно тази маска е главен провокатор на началото на тихата война на разума... за край на тази война никой не може да определи кога и по какъв начин ще завърши, ако изобщо има финал...?

6.28.

ВСИЧКО ОТНОВО Е РАЗЛИЧНО, КАТО ВСЕКИ ДЕН – ОЧИТЕ МИ ПОГЛЕЖДАТ С КЪС ФОКУСФИГУРИ НА МУДНО СЪЗНАНИЕ, ПЛАЧ НА СЛЕПИ ОЧИ… ГЛАСОВЕТЕ ЗАГЛУШЕНИ ОТ ЧУЖДИ ВИКОВЕ… 

ОКОВАНИ МЕЧТИ… ЗАЛОЖНИК СЪМНА ИНТЕЛЕКТА НА „ЧОВЕШКИ“ ФИГУРИ…БЕЗ ГЛАСОВЕ И СМЯХ… СМЯХ, КОЙТО ЧУВАМ, НО САМО АЗ МОГА ДА ЧУВАМ СМЕХА…

6.29.

СПЛИТ НА МНОГОБРОЙНИ КРЪСТОВИЩА…

ПО УЛИЦИТЕ – ПОГЛЕЖДАМ ДАЛИ ТОВА СА ЧОВЕШКИ ФИГУРИ ИЛИ КУКЛИ В ЧОВЕШКА ОПАКОВКА… АКО ТОВА Е ТАКА, ВПРОЧЕМ ИСТИНАТА, ЗА КОЯТО СИ МИСЛЯ – ТО КЛОНИРАНЕТО НА ЧОВЕШКИТЕ ДУШИ ЩЕ БЪДЕ НЕПРЕСТАНЕН ПРОЦЕС, КОЙТО ЩЕ ПОСТАВИ КРАЯ НА ЕДНА ИСТОРИЯ… ТАЗИ ИСТОРИЯ Е В РАЗУМА НА ВСЕКИ ЧОВЕК…

ТАЗИ ИСТОРИЯ ВСИЧКИ Я ЗНАЕМ… ! ?

6.30.

Не са различни човешките очи… Не са различни гласовете на човеците…

Различни са виковете на хорските тълпи… Различни са погледите на хорските очи…

Различен съм за себе си… Еднакъв съм за обществото…

Различна проекция на образи рисува съзнанието ми пред света на хората…

Еднаква проекция за разума представям пред очите на човеците…

Това съм аз…

Това са те…

Това сме ние…

Кои ние?

Кои са те?

Кой съм аз? 

6.31.

Тишината отново „прошепва“ - гласът й като кристали заскрежени по върховете на големи каменисти хълмове… Многобройни снежинки затрупват отминали сценарийни постановки на човешката илюзия, в която хората постоянно се лутат и се крият от собствените сенки… А сенките изморени да бягат от хорските гласове… 
Тези гласове в ежедневието присъстват като натрапчиви молитви за зов за помощ…  А дали човешкото общество ще чуй молитвите? Или отново в пленена тишина ще се чуе единствен гласа на човек? 
Този глас може да е мой… 
Този глас може да е твой…
Този глас може да е само на един човек…

6.32.

НЕЗАВИСИМОСТТА НА РАЗУМА ОПРЕДЕЛЕНО ПЕЧЕЛИ ВСИЧКИ БИТКИ СРЕЩУ ОНОВА, КОЕТО ЧОВЕЦИТЕ НАРИЧАТ ТЪЛПА ОТ СИЛУЕТИ В ЧОВЕШКА ОПАКОВКА...

6.33.

Иднес на сцената е скучно…

Тихо, осветлението в залата едва блещука…

Единствено сред тишината се чуваха стъпките на куклите-актьори…

Този път без кукловод…  Щастливи и свободни  - куклите имаха избор да облекат дрехи, обичани по техен вкус…  Нямаха на лицата грим, нито маски… Но единствено нямаха право да говорят… Това им беше зададено от пиесата… Мълчат…  Една от куклите прошепна… и със сълзи на очите визираше нейната съдба… нейната тъжна душа… окована от съдници… Но кукловода не я харесваше… А дали обществото харесва куклата - единствена, различна и тъжна… ? Но винаги усмихната когато е сама и щастлива… когато  чува смеха на човеците, а смеха от публиката  - те са само силуети…

6.34.

Още колко часове, дни, месеци, години… а може би векове…
ще продължават виковете на човеците… гласовете, заобиколени от тишината… А хорския смях… обречен от съдбата…. хорските тълпи – на лицата им вързани кърпи, от очите им кървави сълзи обливат пустеещите площади, а публиката на представлението – човеците мълчат и мълчат… и гледат осъдените чужди съдби на хората… Навярно дали това не е разумен ход и поведение за началото на тихата война на човешкия разум…?

6.35.

Но... Малцина са тези, които адекватно разбират и възприемат похвата на човешката психология, рядко може човек да погледне лицето си в огледалото, рядко човек, поглеждайки се в огледалото може да пророни сълзи... Сълзи, които отмиват горчивината на хората и негативните емоции, които се трупат многократно, в повечето случаи - човек се усмихва пред огледалото, защото прикрива истината, а именно сълзите, които задържа...