Вятърът стенеше и развяваше дългата му бяла козина. Наоколо беше снежна пустош. Снежинки се спускаха от небето и се приземяваха болезнено бавно, сякаш преуморени от дългия път до земята. Нощта беше бездънно черна и беззвездна. Нямаше и Луна, с която да води безмълвен разговор. Снегът покриваше изстиващото му тяло и го правеше част от себе си, от бездушната си същност. Вълкът беше единствената полужива душа в леденото чистилище и този факт усилваше още повече мъката му. Дъхът му излизаше на пресекулки и под формата на пара и чезнеше заедно с душата му. Животът изтичаше от тялото му и се разливаше по снега, който го попиваше като прясна кръв и го сливаше със заблудената си красота. Вълкът искаше да излее безмерната си болка, но не знаеше как – животните нямат сълзи. Съзнанието му бавно си отиваше, все още носейки тежката скръб, която трябваше да премахне, да изхвърли. Тъжен вой разряза тишината, умоляващ за сребристата Луна и запечатващ целите копнеж, печал и болка в северния вятър, койт ...