Вятърът стенеше и развяваше дългата му бяла козина. Наоколо беше снежна пустош. Снежинки се спускаха от небето и се приземяваха болезнено бавно, сякаш преуморени от дългия път до земята. Нощта беше бездънно черна и беззвездна. Нямаше и Луна, с която да води безмълвен разговор. Снегът покриваше изстиващото му тяло и го правеше част от себе си, от бездушната си същност. Вълкът беше единствената полужива душа в леденото чистилище и този факт усилваше още повече мъката му. Дъхът му излизаше на пресекулки и под формата на пара и чезнеше заедно с душата му. Животът изтичаше от тялото му и се разливаше по снега, който го попиваше като прясна кръв и го сливаше със заблудената си красота. Вълкът искаше да излее безмерната си болка, но не знаеше как – животните нямат сълзи. Съзнанието му бавно си отиваше, все още носейки тежката скръб, която трябваше да премахне, да изхвърли. Тъжен вой разряза тишината, умоляващ за сребристата Луна и запечатващ целите копнеж, печал и болка в северния вятър, който тъй студен, но в същото време тъй нежен го разнесе из околността, като сипеше по малко в бляскавия сняг, а след това вграждаше останалото в небитието. После всичко се изпълни с оглушителна тишина. Ако някой отиде там сега ще го запълни присъствието на мъка и носталгия и той ще се завърне там, откъдето е дошъл търсещ утеха в наметало от лунна светлина и ще облекчи част от както от своята, така и от вълчата самотност. Излез и ти сега в дъждът от лунни лъчи, вдишай дъха на Луната и прати в необятното небе цялата си тъга. Да, твоята тъга – тъгата на вълк.