Много бих искала да пътувам във времето. Да се върна в отдавна отминали времена, да почувствам старомодния начин на живот на прадедите ми. Да видя бъдещето, какво ще стане с мен, със семейството ми след 10-15 години. Да видя планетата Земя след 3 хилядолетия - ще съществуват ли още онези приказни девствени кътчета, или човешката ръка ще се е докопала и до тях.

   За какво всъщност е създаден човекът? Каква цел имаме ние, хората? Защо сме тук, на Земята? Каква е тайната ни мисия? Справяме ли се със съществуването си?

   А какво е животът? Хубаво или лошо е, се питат някои. Аз бих казала... естествено. Още с появата си на бял свят проплакваме от болка, поели първата глътка въздух. Растейки, научаваме все нови и нови неща - ту плашещи, ту невероятни. Плачем, смеем се и в тези толкова естествени емоции и сред всичките тези различни хора около нас, откриваме най-съкровените и неописуеми чувства. Непознати за нас в началото, а после бързо привикваме, ставаме зависими и вече не можем да спрем да ги преследваме.

   Но какво всъщност преследваме? Нима очакваме тези чувства да не ни напускат, или преследваме хората, които предизвикват онова топло и приятно усещане в  сърцата ни?

   В съзнанието ми се зараждат толкова въпроси, до един без отговор. Защо живеем? Защо работим? Защо обичаме? Защо чувстваме? Не е ли всичко напразно? Та нали някой ден ще заспим завинаги?

   Замислям се. Животът е толкова еднообразен и скучен. Цикълът се повтаря ежедневно, безспир. Най-много нещо трагично да се случи, да спре за момент повтарящите се събития, ще мине време и лека-полека ще се възстановя и ще си върна рутината. Най-много нещо фрапиращо да се случи, да се зарадвам, да си прекарам незабравимо нощта, а после пак ще се върна към рутината. Не може ли всеки ден да е празник на сърцето и разума? Не може ли всеки ден да се случва нещо изненадващо, да знам, че нещо ме очаква там, в далечината?

   Животът, всъщност, е много лесен. Научаваш няколко простички неща, прилагаш ги всекидневно, изкарваш пари, живееш, умираш. Погледнато през погледа на реалиста е така. Но аз не съм такава. Знам, че животът е кратък, но и достатъчен да изпиташ всички земни, а и неземни усещания. Да, ще срещнеш трудности, но с упоритост и сила ще ги преодолееш. Да, ще се чувстваш уморен, отпаднал, на ръба да се откажеш, но ще си кажеш "Можеш, трябва." и ще се изправиш на краката си. Да, ще изпиташ и блаженството, и болката, но в крайна сметка не може да се усмихнеш, без да пророниш и една сълза. Да, ще сгрешиш, но ще се поправиш. Да, ти ще успееш и ще се гордееш с това! Имай желанието и волята и ще постигнеш мечтаното, имай добрината и усмивката в сърцето си и ще ти се върне тройно, имай вярата и късмета и ще се влюбиш.

   Да, заветната любов. Красивата любов. Всички знаем каква е тя - коварна, но и прекрасна. Неземна. Онова гъделичкащо чувство във всеки крайник, всяко сетиво. Онзи пламък в очите и сърцето. Онова човешко същество, което е толкова красиво през влюбените очи.

   "Обичам те, обичам те, обичам те" шептят онези сладки устни, а малките трапчинки се издълбават отстрани при всяко движение. Уголемените зеници, олекотеното тяло, извисената душа, пълното сърце. Любимият ми момент - точно когато го видя. Цялото ми същество се побърква, тресе се, краищата на устните ми се повдигат бавно и едвам изричам думите "Здравей, любими." Толкова съм щастлива. Толкова е простичко да обичаш. А ти толкова ме улесняваш.