Защо да е грешно да искаш сърцето ти да е пълно с ягодово сладко? Защо да е грешно да обичаш аромата му навсякъде из живота си? Защо да не помниш вкуса му, дори когато бягаш. Когато бягаш от собственото си сърце и от копнежа към това да бъдеш цял. Цял, споделен с някого. Не можеш да си цял, ако си сам... не може. А аз не исках да повярвам, че това е онази истина, която светът отдавна е отказал да отрича.

   Не можеш да отричаш нещо, което е заложено в природата ти, нещо, което тече из вените ти... които, Бога ми, аз не искам да прережа. Не искам слабостта на хилядите, които повярваха, че може да има такъв път. Пътят е само един и той... той може и да е Голгота, но е истински...

   Ягодовото сладко  е червено. Обичам червеното, но не онова червено, обсипало витрините по празниците. Не това червено за продан... обичам червеното, което не можеш да купиш, не можеш да имаш и не можеш да видиш, ако не можеш да погледнеш в душата. Душата на застаналия до теб... застанал до теб, за да вървите... до края.

   Някога чувствал ли си се изгубен в собствената си потребност за споделяне?    

   Някога искал ли си да намериш себе си у някой друг. Искал ли си? Защото аз съм искала. Защото аз съм търсила. Защото аз съм копняла... да бъда споделена.

Наистина не зная как се търси човекът, онзи човек, които ще погледне в живота ти, в очите ти, в душата ти. Онзи, които ще те познае, без да го знаеш, без да знаеш, че си го намерил. Душата плаче в своите решетки на несподелени небеса. Душата плаче, а понякога и очите...

   Минаха толкова години, безброй години в които не се научих да вярвам... да повярвам, че някой е именно този човек.

   И все се говори за вина, онази вина, че все си сам, че винаги има студ по дланите, в дъха, по устните... И всички тези многоточия – ако бяха въздишки, досега да усещах лекотата да бъда себе си в свят, където маските са насъщния ни. Свят, в който и аз, и ти забравихме да се усмихваме, да се усмихваме на погледа внимание, на малките неща. А позволихме именно малките неща да ни убият.

   Аз умирам, умирам всеки път, когато искам един добър поглед, само един добър поглед за огромната добрина, за огромното старание, за целия живот, които отдадох... а получавам укор, укор и укор за дребния детайл, които не съм имала дъх и миг да поправя. И всеки ден, всеки укор, всеки миг, всеки пропуснат поглед ме убиват... убиват потребността ми от споделяне, убиват спомена за ягодово сладко в моето бягство... убиват и аз оставам само един беглец. Бягащ от себе си, бягащ от това, което е, което е щял да даде, от това, което не промени и...

   Господи, колко жадни за устните ми.