Българската интелигенция в странство обича да развява патриотизма си. Вероятно бихте се съгласили с мен? Независимо, че това се прави за „чужденеца“; да не се изложим!
Иначе много рядко се бием по гърдите от умилителни чувства по родолюбие. Знаем кой е Апостола на свободата, дори може да сме чували, че поп Кръстьо не е предал Левски, дори е възможно генерал Вазов да ни се явява прадядо!
Веднъж подгонили рахата обаче, бързо-бързо забравяме думата „отечество“, която полепва, като досадно петно на името ни и срама се вкоренява в интернационалното ни битие, което е наднационално. Нали така? А България? Е, тя просто се превръща в наша втора родина (в най-добрия случай), защото ние забравяме вярата ѝ и кръвта на отците ѝ. А каква хубава дума „отечество“, а!
Отците ни пък нека си радеят за отечеството и да мизерстват в градчета и паланки. Нека се случват някакви неща в нашата татковина, нас какво ни интересува?
Ние градим бъдещето, нашето и на децата ни – тези, които ще градят бъдещето на све ...