За какво сме слепи днес? – за мрака в настоящето или за непознатото бъдеще
Един политик беше казал: „Добрият журналист не пише каквото се говори, а каквото трябва” (Тодор Живков). Е, в такъв случай определено няма да се стремя към медийна кариера, защото направих равносметка на живота на българите и искам да ви споделя болката, която ежедневно виждам в настоящето и възгледите си за бъдещето. Искам да ви ги разкажа, така както ги диктува сърцето ми, за да почувствате думите ми така, както страда душата ми, защото това не е само мой товар, а на 80% от българското население и е трудно, наистина трудно всеки да се свива сам в себе си. Нека да ви кажа истината – това което се говори, това което трябва да бъде чуто. И макар на места достигаща своята крайност, ползвам критичността като единствен начин моментната провокация у един читател да приеме облика на постоянен размисъл. Критиката е основа и на Вазовите разкази като средство за възприемане на действителността от читателя от различна гледна точка, целяща изменението на всичко в истински хуманистични ценности.
Сами по себе си, фактите разкриват противоречията на живота в стремежа на България да намери своето място в европейския и световен ред, но малко хора признават жертвите и компромисите, които държавата е принудена да направи в процеса на подготовката си за членство в ЕС. Нямаме време да се вглъбим в обществените проблеми в тази насока, защото водещ за мнозинството е социалният живот „…със същите страсти, неволи и сиромашия” (Вазов 1972, с. 22) наблюдавани от няколко години насам. Неясен за българския народ остава фактът, който сякаш умишлено се спестява, че България няма да бъде пълноправен член на европейската общност и сякаш сами си втълпяваме необходимостта от отхвърлянето на действителността. Сякаш политическите дела, които ежедневно пораждат дискусии сред гражданите, остават пренебрегнати щом се заговори за бъдещето на България в ЕС и се преобразяваме в дядо Йоцови съмишленици, които негласно са потънали в неразбирателство спрямо позициите на своите опоненти - „Той се чудеше как тия хора си тровят живота, когато трябва да бъдат весели” (Вазов 1972, с. 26). За героя свободата се изразява дори и с минималното, което държавата постига докато е жив – „българският паша”, „ескерлият” и железният път. По детинско искрен начин то изпълва душата на стареца и сърцето му намира един нов, по-приветлив дом в свободна България. Вазов внушава идеята, че човек трябва да проумее с душата си онова, което не може да види с очите си, за да усвои неуловимите за зрението нюанси в общуването между хората и новостите в българската страна, което би ги изпълноло с умиление и тих възторг. Но сме израстнали в общество, в което човек трудно би приел отправените към него критики, още повече ако те са поучителни за начина му на живот, защото дълбоко в себе си всеки защитава частицата непукизъм, която го кара да се чувства свободен.
А тази свобода се съдържа в идеята за членство в ЕС, но не мога да затворя очите си пред факта, че трябва да минат години, в които правителството да реабилитира страната, за да не се спънем при стъпката ни към европейската общност, докато при скока, за който се готвим, ще настъпят пагубни последствия, именно поради които не приветствам подобен развой на събитията. А щом отлагането на това членство е цената на истинската свобода, защо да не изчакаме?! „Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам”(Вазов 1972, с.26) – те, които имат ясен поглед върху политиката. И след осъществяването на този прибързан скок, културният диалог между страната и другите членки ще премине на една друга инстанция, която ще ни помогне да осъзнаем, че обещанията на политиците за евентуалното стабилизиране на икономиката са били просто изхабено време пред телевизионната камера. Тепърва ще трябва да се съобразяваме с куп европейски норми, закони и правила във всяка една област – промени, много от които се спестяват на гражданите. Българинът ще жадува за прогрес в конвенционалните норми на обществото както дядо Йоцо „по цели часове седеше под сянката на церовете замислен, с поглед умрял, безцелно вторачен в пространството…” (Вазов 1972, с. 28) в очакване на истинското българско. Всичко това е неизбежно за всяка една страна, която е кандидатствала за голямото семейство, но в повечето случаи става въпрос за силно развити страни или поне добре стабилизирани икономически. Ще се получи сходна ситуация с тази, която Вазов ни разкрива в разказа си: „И дядо Йоцо стана свободен – казаха му това. Но той свободата не видеше, нито я чувствуваше осезателно по нещо”(Вазов 1972, с. 22). Едва ли след приемането на България в ЕС, българинът ще усети значима промяна в своето ежедневие, подобно на героят на Иван Вазов, защото за да се освободим от локалното общество трябва да обичаме това, което имаме, за да може то да просперира. Да определиш себе си като българин във време на духовен кризис, когато несвободата е вътрешно състояние на мисъл и съзнание, за Вазов е висша проява на дълбоко почувствана и осъзната национална принадлежност. Проследявайки в произведението поведението на духовно извисения герой-дядо Йоцо, сами ще стигнем до извода, че истински щастлив е не обичаният, а обичащият, не дареният, а даряващият, което би устремило народа към единство, за постигането на което не само трябва да се игнорира, но и да се изкорени нихилизма, защото той се уповава на предразсъдъците ни, а загнездил се в съзнанието ни, лесно замъглява успехите на държавата, колкото и далеч от колосални са те. Лично аз винаги съм се придържала към мисълта: „Не презирай бедното начало” , но как човек да започне да гради нещо вурху основа, която не вижда?!
Много от хората остават заблудени и от илюзията, че след присъединяването ни ще могат да работят свободно на европейския пазар и тъй като първоначално младите ще започнат да бягат в чужбина, ще се наложи приемането на конвенция за ограничаване на емиграцията. Народът „сега гледа, ама не види” (Вазов 1972, с. 24), че се нуждаем от иновация подобна на тази, която развълнува сърцето на дядо Йоцо, за да се парира песимизмът и да избегнем едно пагубно бъдеще. Иновация, която помага на един различен селянин да види много повече от своите съселяни, да види и бедността, но и промените, да ги усети с цялата си душа, за разлика от другите, заети в тежката борба с бедността и стремежа си за оцеляване. А докато не се утърсим от безмисленото очакване някой да ни даде тласък към едно ново начало, няма да постигним никакъв напредък. Няма смисъл тези, които имат желание да се борят за по-добро бъдеще да остават единици, защото подобна промяна не е просто някаква утопия, а нещо напълно реално и осъществимо.
Но какво прави правителството към настоящия момент? Може и да сгреша с негативния си отговор или с профанацията, която ме е обзела . Може и някой някъде да се опитва да направи нещо, но определено никой не го забелязва, защото показен резултат няма „…че нещо става там, някъде зад планините, но какво – никой добре не знаеше”(Вазов 1972, с. 27). Народът вижда единствено меркантилност. Народът е обект на подигравка. Народът се умори в опитите си да се бори и мълчи унизен, под крилото на една нова политика, далеч от демократичното право на гражданите, когато човек се стремеше към осъществяване на идеи, мечти, приумици, които го ощастливяваха поради своята наивност и спонтанност. А ти помниш ли кога за последно направи нещо за себе си? – ей така „за никого, за мене си, тъй…” (Вазов 1972, с. 24). Помниш ли дали въобще в забързаното ежедневие ти е оставало време за самия теб? Еманацията на българския народ деградира и една от предпоставките затова е обособяването на народ и държава в две самоцелно съществуващи понятия. Не е необходима висока култура, за да се осъзнае, че манталитетът на българите е западнал, поради което несъзнателно следваме една единствена цел – ултраиндивидуално оцеляване. Поддадени на упадъчния статус на обществото, всеки българин е приел за свое мото мисълта: „Нека аз да съм добре, другите да се спасяват”, което за съжаление не е породено от егоизъм, а като защитна реакция, резултат от емоционалната парализа. Народът не може да формира адекватно мнението си, защото е забравил правото си показно да отстоява суверенитета си. И в този случай, не мога да приема общественото положение през погледа на Вазовия герой, защото не съм склонна да приема частичните успехи на страната като достатъчен фактор за ликуване, докато на „тоя дядо Йоцо… прекарал тежкия живот на роба във всичките му тегла, грозотии и безнадежност” (Вазов 1972, с. 21) „една радост му оставаше… съзнанието, че България е свободна” (Вазов 1972, с. 26). Но аз не мога да пренебрегна заобикалящата ме действителност, сякаш не съществува, може би защото живота ми тепърва започва и не мога да се примиря с разочарованието, което виждам; може би защото най-адекватното действие, доказващо истинската ми любов към родното е именно борбата.
Дали сме слепи ли? Не! Намира ме се в още по-абсурдно положение - виждаме и осъзнаваме, че обществото се нуждае от значителна комутация, но никой не поема отговорността да я осъществи. Необходим е интегративен механизъм между всички прослойки на обществото, защото еквивалентно силно на разединението на една държава е обединението, което с резки темпове може да я стабилизира във всяко едно отношение.
Вазов прокламира, че не със затваряне на очите, а с разтваряне на душата на българите към проблемите на родината им бедността, мизерията, пошлостта в живота ще изчезнат, заместени от единството на хората в изграждането на нов живот и не се съмнявам, че подобно обединение ще бъде реалност, когато народът престане да бъде мистифициран.
Когато препрочитам разказа на Вазов „Дядо Йоцо гледа”, въпреки смъртта на главния герой сърцето ми остава усмихнато, защото той успява да види свободна България - „Господи, видох!”(Вазов 1972, с. 25) Само че, наивното и родолюбивото в мен също иска да види тази свобода, също копнее да я почувства! Според някои, сега България е свободна, но не мога да приема, че цялото това нищожно съществуване е израз на свобода. Не съм съгласна, че докато българинът не замести живуркането си с пълноценен живот може да нарече себе си свободен. Всъщност, ние не сме слепи и именно защото си даваме ясна равносметка за фактите, предпочитаме да затворим очите си пред това да изтърпим цялата унизителна болка и разочарование от реалността. И не ми остава нищо друго освен да запитам, кога ще видим истинското българско. А ти? Ти знаеш ли де го? „Де българското” ? (Вазов 1972, с. 22)
© Виктория All rights reserved.