/На дъщеря ми и на всички онези нечии дъщери/


              Скоро бе 12 април. Тази дата много хора свързват с деня на космонавтиката. Аз лично я свързвам с криле и постигнати мечти. Защото, ако преди столетия, пътуването на човек в космоса и стъпването на луната са се смятали за ерес, днес това е приемано по-скоро за даденост. И пътят от ереста до чудото е една сбъдната мечта. Някой, който е повярвал в себе си и вместо да подреже крилата на мечтите си, ги е разресал и загладил... Някой, който е повярвал... Някой като теб и мен... Та не е ли бил Икар най-големия мечтател?! А Леонардо?! А момчето на съседа, което вчера издигаше пясъчни кули, а днес... е добър архитект и вече строи домове, но не от пясък. Или приятелчето от детството, което винаги е запращало топката най-далеч и е мечтало за препълнени стадиони... сега той е един от добрите ни спортисти. Или онази русокоса „зубърка", от първия чин, вляво - не е ли лекарката, която вчера спаси сина ти?! Мечтите... и крилете да ги постигнеш! Без значение колко нереалистични изглеждат днес, без значение колко „важни" хора ти казват, че е невъзможно, че не би се справил. Дали си мислиш, че можеш или, че не можеш, все ще си прав. Изборът е личен и зависи от собствената мотивация. И не е важно, колко пъти ще падаш, препъван от чуждото безверие, важно е колко пъти ще намериш сили да се изправиш и продължиш. А онези, които разумно подрязват криле, не са нищо повече от крадци на мечти - учители, родители... хора с авторитет... МЪРТВИ ДУШИ. За тях е по-безболезнено да живеят сред себеподобни, отколкото да се питат къде са сгрешили. Когато бях в училище, в часа по литература трябваше да напишем съчинение върху творчеството на Христо Смирненски. Аз обичам Смирненски и надълго, и нашироко описах как мечтите на бедните Гаврошовци, загледали света отвъд прозорците, са един ден те да бъдат сити, облечени и стоплени, един ден те да застанат от другата страна на стъклата и... да бъдат богати. Писах, че Смирненски всъщност е искал всички да бъдем не еднакво бедни, а, по възможност, еднакво богати... След два дни получих обратно писмената си работа. На първата й страница имаше една голяма двойка и бележка: „Обадими се след часа!" Когато „след часа" попитах защо ми е писана двойка, учителката ми отговори, че "начинът ми на мислене не е верен." Ако напишеш съчинението още веднъж, но по-реалистично, аз ще преразгледам оценката ти!". Излизаше, че всички трябва да сме еднакво бедни, за да сме щастливи и реалисти. Когато се прибрах вкъщи, попитах баща си какво да направя, а той ми отговори: "Сама трябва да решиш, мисля обаче, че решението ти ще бъде от изключителна важност за теб!". Накрая, след кото цяла седмица премислях, аз предадох същата писмена работа, без да направя каквито и да е промени, като казах на учителката, че може да ми пише двойката, а аз и Гаврошовците, ще си запазим мечтите. И знаете ли кое е най-хубавото: аз и до днес превръщам мечтите си в реалност, а съм сигурна, че през онези години, учители с главно „У" откраднаха много мечти от „по-послушните" от мен. Мисля си, че съм от онези „щастливци", наричани някога „Черни овци", които обаче проявиха достатъчно здрав разум да продължат да мечтаят. Сигурно е свързано с деня на космонавтиката или с крилете... но ми се иска да изкрещя на тези, които идват сега, и онези после... не позволявайте никой да краде мечтите ви, следвайте желанията на сърцето си, независимо какви са те и... един ден ще се чувствате успели хора.