За мен 

(Моето лично CV – епикриза)

Част първа

Роден съм преди време (доста). Живях и раснах в къща с двор, куче, кон, нутрия, костенурка, хамстер и майка, баща, брат, дядо и баба... Симпатична менажерия.

Ходих на училище, възлагаха ми да гледам по-малкия си брат и даже да му пиша домашните (защото става по-бързо).

Баща ми беше електротехник, майка ми - детска учителка, а дядо ми... О, той беше най-честолюбивият, експулсивен и луд човек на Балканите. Професионален пияч, примитивен бохем и оформен щурак. Много беше готин.

Бабата - обратно. Вечно водех войни с нея. Наложи се да ù "избърша" очилата с най-фината шкурка, която намерих. Отнесох си го... А после да уморя всички 97 саксии с мушкато. Разбира се, след това пак си го отнесох...

В училище имах страхотен даскал по физика. Основите на техническите ми познания дължа на него, е, и на баща ми.

После учих в Механотехникум. Страхотно училище. Редовно си поправях оценките в бележника (с фотофиксаж).

Изключван съм два пъти. Първия път заради гаджето. Втория път, защото ходих да скачам с парашут. С гаджето беше по-кофти, но с парашута беше страхотно... После, разбира се, гаджето ме заряза. Добре поне, че парашутът не ми изневери...

Като цяло нямах успех сред момичетата. Почти така си остана и до днес...  p>

В техникума имах 3-ма върли приятели. Пиехме здраво и обръщахме училището нагоре с краката... Сега ги загубих. Не съм ги виждал...

По това време карах мотоциклети. Всякакви. Първо крадях този на баща ми, после си имах свой, и той миряса...

Е, след това кандидатствах в института. Но за това - в част втора...

Част втора

Диво студентстване – 7 страхотни години... Всичко друго – но не и учене... Не може да се опише. Поне аз не мога (Война и мир няма да ми стигне).

Тайфата ни – шарена, пренавита... Студентското градче – малко, не може да ни побере щуротиите. И енергията... И заразителния ентусиазъм...

Но пък почти всички ни обичаха... Почти...

Дори попът, когото напихме и ни даде да ударим камбаната посред нощ. А градчето пощуря...

И дори доцентът, който ме среща веднъж и вика: “Ела да те черпя едно кафе и да вземеш да ми се явиш на изпит вече...”

И дори единствените две улични котки и кучето, които не ме познаваха...

Но има и нещо съществено – започнах да се оформям като надежден глупак!...

Накрая – в армията. Също беше готино...

Част трета

Обратно в големия град. Бачкане в завод, отново щуротии (една от които много голяма)...

Още един институт, този път много по-шарен и по-интересен...

И нищожни проблеми с отглеждането на дъщеря ми...

И това не може да се опише като хората. (то, не че аз съм като хората...)

А после... После - световни промени, приватизация, аут от завода...

Нещо важно – през цялата част продължих да се оформям – вече като последователен глупак...

Днес се грижа за една мъъъничка частна фирма... Скоро сигурно ще я загубя. Съдба!

Но за сметка на това – вече съм напълно оформен глупак...

И си оставам такъв...

А! А пък ако някой иска повече подробности – ще трябва да плати хонорар и авторски права... (така де – имам още малко да оглупявам)

PS: Мускетарски поклон на всеки, който е имал търпението да стигне до тук...

(Volf 09)