И най-живата мисъл отстъпва пред най-слабото усещане. Дейвид Хюм
Множество духовно посветени личности ни убеждават, че човек би трябвало да “живее в настоящето” или, както повечето от нас тълкуват тези думи - да насочва ума си към непосредственото битуване. Това обаче не се отдава никому с особена лекота.
В стремежа да изпълним подвига на съзнателното присъствие в сегашното и да се преборим с досадната склонност на ума да блуждае в случилото и неслучилото се, ние полагаме усилия да го превъзпитаваме.
Но нека за миг помислим за следното: как в даден момент от миналото сме се чувствали пълноценно присъстващи в тогавашното “настояще”. Как сме били блажени и щастливи! Връщайки лентата назад и визуализирайки подобен отминал сюжет от екзистенциалния сценарий, ние оценяваме стойността на случилото се преживяване, дори изпитваме желание да си върнем насладата му.
А сега да запазим гореспоменатото чувство, като обаче изпратим мисълта за отминалата случка обратно към дебрите на подсъзнателното и насочим умозрението си към един хипотетичен сюжет от неслучилото се бъдеще!
Вероятността в бъдещето да се озовем в ситуация, наподобяваща тази в настоящия момент е много голяма: някой ден отново ще останем насаме с някое приятно четиво, като това, чийто смисъл асимилираме в момента. Тогава умът ни ще започне да се отклонява от бъдещото “настояще”. Ще се насочи към мисли за миналото. Минало, в което сме се чувствали пълноценно присъстващи в тогавашното “настояще”. Минало, в което сме били блажени и щастливи…
Каква ли е вероятността в тази хипотетична ситуация бъдещото ни Аз да е ретроспектирало към настоящето ни Аз, което чете думите, които и ние възприемаме в момента?
Всеки може сам да си отговори на този въпрос, а който има математическата подготовка – дори да пресметне процентите. Но, предвид съдържанието на текста, вероятността е голяма…
Посредством тези самонаблюдения можем да направим следните изводи: невинаги разбираме същината на посланията, отправени от философи и духовни учители, което превръща емпиричния подход в изследването на живота в необходимост, за да можем рано или късно да добием истинска мъдрост; да бъдем в настоящето не означава да стагнираме мисловния си процес и да забраним на съзнанието да се лута по неведомите си пътеки, напротив – мислейки за отминалите времена и за бъдните дни, ние рано или късно ще разберем колко важен е сегашният момент, защото дори да смятаме, че бягаме от него – ние винаги се стремим да се докоснем до неповторимостта му, дори като пътешественици във времето!
Мисълта не е това, което може да осигури на човек пълноценно пребиваване в сегашността, нито пък да му попречи да изживее мига.
Да бъдем в настоящето означава да бъдем свидетели на всяка една от мислите си, да ги усетим, да се насладим на палитрата от сензорни стимули около нас, да си позволим да чувстваме… да живеем в момента!
Хомо сапиенс твърде много се отъждествява с мисълта си… Но мисълта не е живот! Мисълта дори не е посредник между човека и живота му. Тя е толкова ефимерна, променлива, наситена със субективизма на отминалия житейски опит, че не позволява непосредствения досег с екзистенциалната реалност. Тя е един трансцедентален фрагмент, проникващ отвъд времето и пространството - но не успявайки да вникне вътре в тях.
Неслучайно небезизвестната сентенция на френският философ Рене Декарт гласи :
“Мисля, следователно съществувам.”
Той не е твърдял, че мисълта е свидетелство за живот. Според него тя предшества съществуването. А между живот и съществуване има съществена разлика – при второто явление липсва компонентът на волята.
Волята е силата, с която насочваме своята енергия, за да осъществим това, което искаме. “Воля” е неслучайно и синоним на думата “желание”, защото човек иска много неща, но само това, за което копнее истински със своята душа, може да задвижи механизмите на съществуването му, за да го поведат те към автентичния му живот. Волята ни прави творци, тя ни дава импулс да прекрояваме себе си и живота си. Мисълта често дори се явява пречка в този съзидателен процес, защото тя нерядко носи със себе си фактора на съмнението.
Животът е нещо, което трябва да се съхранява и да се култивира. Не се случва инертно. Трябва да го поискаме, за да пожелае и той нас.
Неслучайно най-жарките и темпераментни натури, които не живеят, а – горят, не се осланят толкова на мисълта, колкото на чувствата си. Това невинаги е безопасно, това не им осигурява спокойствие, но тяхното светоусещане обуславя подобно верую. Въпросът е дали хората, които се доверяват предимно на ума си, действително “усещат” света или съмненията, критичността, скептицизма, породени от безспирния им мисловен поток, ги отклоняват и завличат далеч от житейския поток? Дали цената на живота не е да жертват част от рационализма си?
Философът емпирик Дейвид Хюм е казал:
“И най-живата мисъл отстъпва пред най-слабото усещане.”
Може би причината толкова много хора да се страхуват от чувствата си и да се вкопчват в трескавите си мисли е именно фактът, че усещанията са по-силни, че те ще ги изправят пред истинския живот. А животът е непредсказуем. Той взима и дава, без да прави предварителни уговорки за това, на какво е готов един човек в името на духовните си копнежи. По тази причина той се отказва от тях, намира множество оправдания да се откъсне от естествените си пориви, да се обгради зад стени от безпристрастни сметки и “предвидливост”. Той е превърнал мисълта от един от своите естествени механизми за изследване на света - в своя свят! Той я е изкривил патологично, като е започнал да се отъждествява само и единствено с нея, поради страха си, че чувствата са по-силни от него самия, защото те често са по-близо до божественото начало. Защото дори техният хаос го доближават повече до същността му, отколкото вакуумът на хладната му мисъл. Той е поставил мисълта си в противоречие с живота, направил ги е взаимно изключващи се понятия.
И е поставил точка.
© Даниела All rights reserved.
Интересни наблюдения и обобщения.
Даниела, поздравления за написаното от теб!