За "моето утре"
Не съм готова за моето утре, не съм готова да го погледна в очите. Не помня как погледнах вчерашния ден и днешния. Нарочно ли го забравих?! Молех се онези дни, в който плаках да изчезнат и тях наистина ги няма. И, мислих, че ще видя "утре" и ще го сграбча, и ще го сграбча и то ще бъде моето начало.
Ах, колко глупава съм била да вярвам, че на толкова ниска цена мога да имам всичко и как един миг щастие ме накара с лека ръка да обърна гръб на най-ценното, тичайки всъщност към края. И ето ме тук между края и началото, което толкова искам търся... от което се крия и бягам и как сама заключвам веригите, който ме държат тук и как ги обичам... и как ме убиват... Господи, как ме съсипват. А, аз продължавам да вървя на място и всичко ми изглежда ново, но само привидно, виждам върха докосвам го, но той е само мираж и аз пак потъвам в блажено отчаяние, че не съм го достигнала, защото знам, че когато го направя ще трябва да се разделя с вчера, с днес с оковите, с любовта, ще трябва ...