И ето пак сме тук, както преди. Все същите думи, все същите обещания, все същата болка. Мълчание и студ сковават тялото ми и сякаш времето спира. Сякаш всичко, което бяхме постигнали, се крепеше на лист хартия, но и той изгоря. Нищо, никога няма да се промени, нали? Винаги ще е така. Къде ми беше умът, когато се съгласих? Може би се е ръководел от сърцето, което ми  казваше: „Направи го. Не се бой!”. Беше грешка, но твърде късно го разбрах.

     Сякаш беше вчера, когато се срещнахме и излязохме за пръв път. Сякаш беше вчера, когато се оженихме и живяхме щастливо… Но всичко свърши така, както беше започнало – внезапно и неочаквано. Кога ми посегна за първи път? Помниш ли как ми обеща, че ще е за последно, че никога вече няма да се случи? Помниш ли тъгата в моите очи? Може да си забравил, но аз не съм. Помня всички синини, болката, сълзите и думите ти ми звучат като ехо на нечий чужд живот. Колко пъти ми обещаваше, че ще е за последно, че няма да се повтори, че съжаляваш. Обещаваше ми живот, който така и не получих. Чудих се защо търпя, защо не бягам, защо не викам. Е, досетих се. Всичко издържах заради твоите обещания. Всичко понасях, всичко преглъщах. Но вече край. Омръзна ми заради една неизмита чиния или чаша да получавам белези за цял живот. Омръзнаха ми проклетият ти ред и дисциплина. Омръзна ми да съм кукла на конци и да вярвам в напразни обещания. 

     Когато четеш това, мен вече няма да ме има. Аз ще съм там, където ти не би могъл да ме достигнеш. След всички твои лъжливи обещания е време и аз да ти дам едно. Това ще е обещанието, което ще изпълня без колебание, което ще ме спаси. Никога вече няма да ме имаш! Не, не тялом. Тялото ми ще е положено в земята, гледай го колкото желаеш. Душата ми обаче никога не ще получиш!