Срещнах го през есента. Мъката по лятото и сълзите ми се сливаха с дъжда. Той се опита да утеши сърцето и душата ми, но потънала в себе си аз не забелязвах. Започнахме да говорим. С дни, с часове. Винаги имаше какво да си кажем. Понякога мълчахме. Просто стояхме и се наслаждавахме на присъствието на другия. Понякога се карахме. Спорехме доста често за всичко. И споровете ни не прерастваха в скандал, а по скоро в любов. Прощаваше моите слабости и приемаше с умиление моите изблици на ярост. За пръв път някой знаеше какво точно мисля, без да се налага да го казвам. Сякаш четеше в душата ми. Той беше безразличен към всичко около себе си. Не беше обичал никой и никога през живота си. Каза ми го - не очаквай да те обичам и дори да е така, никога няма да го чуеш. Задоволявай се с малкото. Когато получиш всичко няма да знаеш как да го съхраниш и оцениш. Отвън студен и себичен, а дълбоко в себе си чувствителен и лесно раним. Не го разбрах в началото. Бях объркана и уплашена от чувствата си към ...