Mar 31, 2008, 9:34 AM

За пропиляната любов и за надеждата 

  Essays » Love
2198 0 6
1 min reading
Понякога обичаме. Чисто и просто. Елементарно. Безрезервно. Даваме и не броим. Дишаме, мислим, говорим, живеем, с нея, чрез нея, за нея и въпреки всичко и всички останали. Обичаме.
Друг път позволяваме да ни обичат. Постоянното внимание и близост, разбирането и търпението, очите, които винаги гледат в твоите, досаждат и започват да дразнят. Тогава бягаме. А ако намерим сили да останем, свикваме с тях, приемаме ги за даденост. И ако не сглупиш, започваш малко по малко да ги търсиш, да отвръщаш със същото. Ако съобразиш, че не всеки ден това може да ти се случи, то след време ще разбереш, че си срещнал голямата, истинската любов. Жената на живота си. И ще се учудиш, как в тази крехка физика се е събрала толкова топлина, търпение, доброта, сила и любов, че те карат да коленичиш в мислите си винаги, когато се сетиш за нея.
Ако си достатъчно неблагоразумен и пропуснеш момента да подариш усмивка или капка внимание, в деня, в който разбереш, че тези очи не гледат вече в твоите, светът се срут ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Марин Петков All rights reserved.

Random works
: ??:??