С времето, под товара на натрупаните години, все повече се убеждавам, че познаваме само онзи свой лик, който всекидневно виждаме в огледалото. Другият лик- този на вътрешната същност, все повече избледнява и губи очертания. Тъй, докато един ден неусетно идва прозрението, че всъщност прекарваме живота си напълно непознати за другите и което е най-страшното - и те остават непознати за нас. Както и да броим познанствата, приятелствата и роднинствата, истината е обезкуражаваща - общуваме с малцина за нищожни неща. За останалите просто ни няма. Сигурен съм , че някой, някога е отправял зов към мен, но не съм могъл да го чуя, защото житейският вятър точно в този миг е преминал в буря.Дори ми се струва, че съм виждал самотната фигура на другия и той се лута, изгубен без път в непрогледна тъмнина. Възможно е даже някога да сме се срещали - мимоходом по някакъв повод, но сме се разминавали - било е ненужно виждане.Също както в някой денонощен интервал за миг, през случайно зейнала пролука, съм ...