Хора, обшуване...Прости думи, а събират цялата сложност на света. И някак двете
вървят заедно, с което отежняват самото разбиране. А може ли да дадем точно
определение? Търся из главата си, но...не! Ние...Кои сме ние? Ние сме хората –
бъдещето е в наши ръце. Някой го предвиждат /поне образно казано/, а други...са
на принципа “карай да върви, пък каквото ще да става”. И все пак всяко наше
действие малко или много зависи от хората. И ето, че това е общуването.
Общуването между хората е това, което върти света. Какъв би бил животът без
общуване? Просто съществуване - безцелно, неопределено. И въпреки това ние се
справяме. Правим грешки /нали за това сме хора/. Мислим /кой колкото може/.
Хората. Те. Говорят, мислят, чувстват. Но нима разговорите, мислите и чувствата
ни помагат, за да живеем нормално. Доста често е недостатъчно. Мисля си,
говоря... за сложността на човешкото общуване. На пръв поглед е лесно. Просто
думи, изречения казани от нас с мисъл или без нея. И ето, от там идва сложното.
Защото сме различни. Няма еднакви хора, но има подобни, с еднакви интереси или
... еднакъв цвят на косата. Но това едва ли ше ни помогне да сме по-обединени,
по-заедно. Различните езици. Ех, колко сме били доволни, когато сме говорели на
един език. Но чуждите грешки - на наш гръб. И сякаш е добре, но е трудно. За кой
дявол /извинявам се за израза в това библейско есе/ ни е притрябвало да строим
“онази” кула. Любопитство. Човешко е. Все пак след много мъки, изписани
химикалки и листи успяваме да постигнем и да се лишим от това, което ни разделя.
Но само най-малката част. Езикът. Но дори да говорим един език, ние се разбираме
все по-трудно и трудно. Няма двама души, които да мислят еднакво, но защо и ли е
и нужно това? И все пак след много трудности и пречки, все успяваме да се
разберем. Е, поне в повечето случаи. Мисля си...за сложното. И че ние си го
правим. Точността на хората не винаги среща разбиране от другата страна. Думи,
жестове...Точност и неточност...разбиране и неразбиране. Пак просто наредени със
смисъл буквички. Пак си мисля...дори прокълнати от Бог, няма ли начин да се
разбираме все пак. Нещо универсално. Единственото, за което се сещам е
усмивката. Международно разбиране. Само усмивката не се нуждае от превод, защото
тя на всички езици е едно. Щастие. Радост. И до някаква степен означава и
разбиране. И ми проблясва, че не всичко е толкова сложно. Една усмивка е равна
на толкова много думи. Ти я разбираш, аз също а може би и те. И винаги има
отговор...Усмивка с усмивка.А бе, въобще колко му трябва на човека? /друг път ще
си говорим за “добрата бира”, защото алкохолът скъсява всяка граница между
хората, ама..../ Как можем да “обезвредим” сложността на човешкото общуване?
Може би като говорим. Да, говорим, защото често хората не се разбират именно
заради своето мълчание. Все пак нямаме субтитри на челата си? Продължавам с
моето си мислене. Прекалено много мисли и се чудя коя и как да напиша, за да ме
разберете. Вероятно най-неподходящата съм избрала. Няма значение...Всъщност има,
но защо е толкова важно? Ах този синдром на сложността на човешкото общуване.
Защо не се разбираме бе, хора? Причини много...глупост, ограничаване, а може би
и слухови проблеми /не визирам никого/. Чудя се дали да не помисля пак. Ама аз и
да не искам, думите просто някак излизат. Ех, стига толкова сложност. Да взема
да обобщя всичко ли? Хем ще ви улесня да не ми четете сложните работи. /Но аз
съм с доста елементарно мислене..., за да ме разбират другите, не заради
друго.../ С две-три или колкото там думи излезат, ще ви кажа накратко моята
“многосложноизразена” мисъл... Ние сме си ние. Променяме се. Е, поне малко.
Някои остават неразбрани...други пък не. Вината си е наша /не се мръщете на
някои далечни роднини преди хиляди години/. Ама като сме толкова умни, защо
никой не измисли начин да контактуваме по-лесно? Май всичко зависи от нас и дали
сме всички заедно...а май не сме. Е, ваша работа. Опра’йте се!:)