Тъгуват, боли ги нещата.
И не знаят защо ги боли.
И не знаят защо тъгуват.
„На добър път, странници в нощта, тръгнали с последния влак в тази наша година!“
Цитирам по памет думи, изречени от екрана преди много, много години. Думи в една несъвършена, но истинска емисия за новините в последния ден на една година, която дори не си спомням коя точно беше. Думи, останали и запомнени, защото търсеха своето послание на предела на отиващото си и очакването на задаващото се ново време.
Думи – послание, отправени във вододела и водовъртежа на странни и страшни години. Колко ли са били покъртителни и дори неразбрани в онова преходно и несвършващо време. Думи на този несъвършено сложен Константин Павлов, изтръгнали ни от новогодишния унес и накарали ни да дишаме и преглъщаме учестено… Думи, изречени от Нери Терзиева, която животът никак не пощади, а напротив – за награда я замеряше с тухли четворки.
Времето препуска в пространството и не спира, за да почива в този изтърбушен свят, който се бори за ...