Църквата присъства в историята ненатрапващо се и парадоксално. Тя проповядва ценности, за които модерният човек нехае - спасение му във вечността. И по идея състрадава на бедните, грижи се за страдащите. Но не с благотворителни концерти и кампании... Оттук и напрежението между средствата и целите. Знаем, че целта не оправдава средствата, знаем също, че средствата не бива да се превръщат в цел. Това е риск, от който Църквата иска да се предпази. Тя се страхува от неумерената социализация, от превръщане в светска институция. Тази тревога увеличава противоположния риск от изолационизъм, от духовна практика “зад стените” на монашеските общежития и в аскетическата пустиня.

Православието е реалистично в максимална степен. Много хора днес упрекват Православната църква, че пренебрегва социалните си задължения. Твърди се, че православието е консервативно вероизповедание, обърнато към миналото.

Изтъкват, че социалната активност на Църквата трябва да е най-значимият проповеднически ресурс на тази институция в съвременния свят. Добрите дела говорят сами за себе си и  проповедта за спасението на душите ни е дело на добротворство. Разговорът за вечността е невъзможен при равнодушие към проблемите на човека в този свят, в социалните измерения на живота.

Заповедта за любов към Бога нерядко в историята е преживявана като откъсната от заповедта за любов към човека. Тази тенденция е силна на Изток и е свързана както с източния духовен тип, така по-конкретно и с монофизитските тенденции на източното монашество. Църквата действа в този свят. Нейната основна богоустановена мисия е да спасява човешките души. Тази душеспасителна мисия има парадоксален характер - молитвата и проповедта се съчетават с добротворство и грижа за нуждаещите се. Църквата не е обърната към себе си, а към спасяемите. Ближният задължава. Може ли Църквата да се откаже от грижата за хляба на гладния? Едва ли. Един руски религиозен мислител казва, че грижата за моя хляб е материален въпрос, а грижата за хляба на ближния - духовен въпрос.

Църквата, със средствата, с които разполага, във всяко време и при всяко обстоятелство е употребявала любовта си в полза на ближния. Има много свидетелства за това. Достатъчно е само да разтворим житията на светиите, например житието на преп. Параскева. Да си спомним как тя е давала своите дрехи на бедни деца, а е взимала техните дрипи, как тя е раздала целия имот на своите покойни родители на бедни и е достигнала праведност и святост, чрез които е помагала и помага, можем да кажем, на милиони хора в света. Това не изключва грижата за човека, но я поставя на друга основа, прави я повече близка до небето, отколкото до земята.

Близостта на Евангелието и неговото приложение на дело е едновременно дълбоко личен и дълбоко съборен въпрос. Именно съборен, а не обществен или общински. Сиреч, църковен. Християнската благотворителност започва от дълбочината на човешкото сърце, където всеки на тайно място среща лично Господа, и завършва в рамките на църковното събрание (енорията). Или пък простичко, тайно и спонтанно се осъществява на улицата, в тролея, в кварталната градинка. Тя не е тежък камък, паднал в обществените води, от който широки кръгове и пръски дълго да затихват по медийните пристани.  

По какво се отличава приютът за стари хора или кухнята за бедни към общината (ако има такива) от тези към Църквата (да допуснем, че има и такива)? Толкова ли е важно кой ще осигури топлата храна и подслона на нуждаещите се - социалните работници или енориашите на църковния храм? И ако цивилното общество един ден успее да разреши социалния проблем, това означава ли, че социалната мисия на Църквата ще отпадне?

Това са въпроси, които ни вълнуват особено днес, когато промяната на ценностите налага да се обръща повече внимание на видимия резултат, отколкото на вътрешния мотив.

Част от данъците, събирани все по-стриктно от държавата, отиват за социални програми. Как те се изпълняват, е извън нашата тема. Но някъде нещо все се прави. Проблемът е, че това не стига да се успокои данъкоплатеца, че постъпва по християнски. Нито пък социалния служител на заплата. Между социалните дейности на гражданското общество (дори и успешно провеждани) и официалния етикет от Конституцията на Република България, че сме традиционно православни християни, остава една незапълнена празнина. Тя може да се нарече общо отдалечаване от евангелските начала.

Църквата всъщност няма социална мисия. Може да звучи в противоречие с казаното дотук, но социалната мисия на Църквата е да помага на хората да градят своята праведност в душите си, единствената мисия на Църквата е достигането на Царството небесно, спасението във вечността. Спасение, а не "survive" (оцеляване). И точно поради това социалното присъствие именно на Църквата и Православието е от изключителна важност, защото тогава можем да говорим за истинско спасение и на обществото ни. Но кой вестник и коя телевизия биха поставили днес насериозно проблема за спасението на българина в Царството небесно?! А той е толкова важен, толкова първостепенен... Излиза, че църковната благотворителност води обществото към съвършено спасение не просто заради добрите дела, а заради приближаването към Христа. Докато чисто гражданската благотворителност води в най-добрия случай до временно оцеляване.

Тези сравнения между гражданско и църковно днес са особено обострени, защото живеем в епоха на разделения.

Но Христос не се е разделил! И само в Неговото име се осмисля всяко добро начинание! А социалната мисия на Църквата е да благовести чрез дела Христовото име.