Замислих се върху думата страхливец и върху това колко често наричаме страхливци себе си или другите в различни житейски ситуации. А и прекрасен повод беше книгата на Ошо: “Книга за смелостта“, където авторът използва определението в доста широк обхват на морални прояви. Това ме накара да се запитам – колко измерения и нюанси има този термин в етиката?

Ние наричаме един скромен човечец с обикновено потекло, който никога не е постигнал нищо особено в обществото и който се задоволява по навик с малкото и с подценяването от страна на другите, наричаме го „шубе“. За него казваме – „той е страхливец и затова нищо не е постигнал“.

Със същата дума „страхливец“ етикетираме и един милионер, който множи финансовите си притежания със скоростта на светлината и вечно сънува, че го крадат приятели, служители, непознати злодеи. Същият този богаташ в отмъщение на невидимите си въображаеми неприятели нарочва различни хора за съмнителни и решава да ги тъпче, наказва, обижда и дори да ги лишава от заслужената им дажба. На него му се струва след толкова много кошмари и мокри възглавници, че тези под него не заслужават и малкото, което им дава в замяна на труда, приятелството, любовта им. Тогава угнетени и разочаровани, едва попиващи сълзите си в безпътица, пострадалите от умопомрачението му, само сподавено изплюват в лицето му или зад гърба му „долен страхливец“ - след дъжд - качулка.

Трети случай – човек, решил да се отдаде на пост и молитва, далеч от хорската глъч и непрестанните нужди на суетата, който получава подаяния, за да оцелява физическото му „АЗ“, както има традиция в Индия. За него един бизнесмен ще каже – „страхливец, не смее да живее реалния живот на околните. Даже и парите си не може да заработи! Слабак и беглец от действителността.“

Един вечно търсещ авантюрист, който е винаги на път и в бойна схватка с непрестанни нови и уникални приключения в непроходими джунгли и дълбоки води - Тарзан на 21 век. За него една домакиня и майка, съпруга,  презрително ще изсъска – „ето го поредният страхливец, който не смее да се обвърже и да завърти семейно гнездо, който иска да избяга от себе си и задълженията на един пораснал мъж – безсрамник!“.

Мога да изредя още много случаи.  От тях ясно личи колко различни видове страх има и колко много други нестандартни прояви се опорочават с тази дума с различни синоними.

Замисляме ли се колко безразборно и безразсъдно използваме това определение за голяма част от събратята си на тази Земя?

Понякога не наричаме ли другите с имена, които на нас биха ни прилягали по-добре и една искрена част от нас иска да си признаем какви сме всъщност понякога, но разумът ни позволява да бъдем себе си дотам, че устните да изрекат истината за нас, но адресирана към друг?

Кой е страхливец всъщност? А тази добра и мила домакиня, съпруга и майка – нейната прехвалена „смелост“ да захвърли мечтите си в името на семейното благо не е ли другото име на страх от това да посрещнеш вътрешните си нужди и с действия и морална непоклатима позиция да покажеш на другите кой си на тази планета и какво искаш. Страх да поемеш риска да понесеш протестите на близките си, които гледат единствено и само от своята камбанария.

Авантюристът не се интересува от мнението на тълпата и търси себе си – да той търси себе си и постоянно си отправя предизвикателства, които да му напомнят, че храбър е не безразсъдният глупак, а този, който въпреки страха си, следва шепота на сърцето си да отиде там, където никой не е бил досега. А домакинята – целомъдрена и моралистка, тя какво търси – може би одобрението на другите, чиито предразсъдъци и елементарни формули на поведение за нея са целият свят. Тя търси позволението на тълпата да избяга от същността си на на свободен и необременен индивид.

Ами тези горки невинни жертви на системен психологически натиск, които в края на търпението си не са възроптали, ами нагло са били изхвърлени в миг на разглезена прищявка на недоспал и резгневен от съпругата си работодател? Те каква роля играят в случая? Слабостта не е по-далеч и от тях. Страхували са се да не загубят работата си, трупали са обиди и обвинения. А може би са влошили отношенията си с близките, тъй като подтисканият гняв все трябва да се прояви някъде, когато не може пред шефа. Вместо да напуснат мястото и хората, които ги подтискат и вместо да намерят нов начин за препитание и така да запазят душевния си мир и психическата си хигиена в изправност, те предпочитат безропотно да чакат. И това, от което са се притеснявали, се сбъдва – съкратени, изгонени, превърнати в поредния безработен.

Сега им се налага не само да възвърнат отношенията си с близките, ами и в най-неочаквания момент да си търсят работа. Сега им се налага да се чувстват и отритнати от съдбата, когато са можели да я вземат в свои ръце навреме. Кой е по-големият страхливец тук в тази ситуация? Да понасяш обиди мълчаливо, обиди, които се превръщат в твоя втора същност, обиди, в които незнайно защо започваш да вярваш – това е най-голямото наказание за теб, разбираш ли, объркани човеко!? Не самите обиди, не самите източници на унижение са твоето нещастие – а твоето инвалидно отношение към тях е истинското нещастие. От една неправда да изтъчеш със собственото си уплашено и безволево въображаемо „Аз“ своя живот занапред - едно твое собствено и ничие друго творение за презрение от теб самия. Това е случаят, когато не само се страхуваш, но и живееш според страховете си и дори повече – живееш за тях…!

И за да ме оборите със собствените ми думи, вие, интелигентни страхливци, в този миг ще посочите и примера за отшелника, за който загатвам още в началото своето лично отношение, че не е той страхливецът, ами отсрещната страна на посочения случай.

Да, наистина смятам, че да станеш монах или обикновен аскет, който проси за насъщния си всеки ден в Индия, Тибет и дори в уж цивилизованите Западни общества, не е признак на слаба воля, тоест проява на страхливост.

Хора, които доброволно са се отказали от безумния лов за име, престиж, наслади и пари, високи длъжности и власт заради простичката истина, че само Вселенският разум е вечен. Какви са те всъщност? Те са приели една нелека мисия – да овладеят себе си и чрез собственото си смирение, а не примирение – забележете!... да населят света с повече мир и спокойствие. Примиряваме се с чуждата воля, която не можем да  променим с добро за добро и се примиряваме със смъртта, а всички други форми на примирение, когато заглушаваме вътрешните си викове и протести,  - това е страхливецът, този, който се дразни от неправдите, който се трови от тях, но не прави нищо, за да промени нещо, дори и за себе си – нито протестира гласно, но и нито се оттегля безшумно. Така един страхливец се превръща в затворник на неувереността, нерешителността и пораженчеството.

Колко хубаво би било, ако всички имаме силната воля за лишения, както отшелника. Колко сълзи и тъги бихме си спестили, колко по-малко уплашени бихме били. Този, който вярва в непреходността на вечната си душа и няма нищо друго в материален аспект – той има ли какво да губи? Има ли от какво да се страхува? Прекрасно би било да притежаваме единствено и само осъзнато своята истинска същност, а не да бъдем притежавани от притежанията си.

 „Ами тогава какъв е скромният човек, който се примирява с обидите и е благодарен и за малкото... който не ламти все  за още и още, ами и на къшей хляб ще се зарадва?“ – ще попитате може би.  Този случай е малко деликатен за мен. Била съм и от двете страни – на съдещ и на оправдаващ такива хора.

Те като че ли имат по малко от мотивите на аскета и на неуверения безработен, но само на пръв поглед. Със сигурност един скромен индивид, който никога не е постигнал нищо съществено и едвам е изучил децата си и не е могъл да им помогне съществено с финансови средства за стабилен старт в живота, не е от храбреците. Него няма да го видите да се прережда на опашката или да злепоставя близките си, защото в него има голяма доза неувереност, но няма его. Той не умее да се уважава, не знае своите достойнства, защото рядко е чувал хвалебствия, а вероятно е бил репресиран от нервни родители, заразени от болестта „Аз съм жертва и всички са ми виновни“. Този тип „страхливци“ се страхуват да мечтаят и вярват като домакинята-съпруга-майка, че мечтите са за децата, но в тях няма злоба, няма съжаление за пропуснати възможности. В тях живее някаква дълбока религиозност, че всичко е по Божия воля. Те не обичат да рискуват и така обричат себе си на изолация. Но заради и този си страх, те не смеят да постъпват нечестно спрямо другите, не смеят да се подиграват или да забъркват „интриги“. Те живеят за днешния ден, ограниченият им светоглед ги предпазва от разочарования, но и предпазва другите от тях. Плащат си данъците, извиняват се за грешките си и си мълчат пред недобронамерените, а пораженията ги приемат най-здравословно от всички. Най-често умират  в дълбоки старини в съня си, не страдат от диабет или не заболяват от рак, защото злобата, омразата и гневът не царуват над тях. Те са добри хора, но страхът им да не нарушат меланхоличното си ежедневие ще им подшушне да си останат тихи свидетели на нечие престъпление от различен морален и физически характер. Имат си свое мнение, но рядко го споделят дори и пред най-близките си.

Да – тези хора са страхливци, но и на никого не правят или мислят злото. Те не живеят за страха, нито за оцеляването на всяка цена, нито за отмъщение на късметлиите, нито за наказание на приключенците, те живеят за малките си и никому вредни малки ценности и са си щастливи, може би най-щастливи от всички останали. При тях няма стрес, няма я оная болка на амбициозния богаташ, който иска да расте в очите на хората чрез парите си, няма я треската за търсене, будеща посред нощ приключенеца, няма я и злобата на домакинята - пример за целомъдрие, която тайно завижда на „черните овце“ и ги мрази за това, че живеят своя собствен живот, а не живота на съпрузите си или на децата си.

В крайна сметка няма нищо лошо и срамно в това да те е страх. Когато ограничаваш своето битие заради страха, ти не пречиш на другите, а когато започнеш да ограничаваш живота и на познати и непознати заради страха – това е пагубно понякога за едно семейство, а понякога за цели народи. Кое стои в основата на Хитлеризма или Сталинизма? Страхът…!

Храбър е не безстрашният, а този, който се среща лице в лице със страховете си.

Човешко е да се страхуваш. Грешка е да се предаваш пред страха! Всеки може да поправи тази грешка във всеки следващ  момент!  Нас ни дели само едно от  истинския живот – само едно действие, една избягала от нас спонтанност, един спасен порив за щастие, едно решение, което сами трябва да вземем. А хубавото е, че постоянно ни се отдава възможност да се изправим срещу страховете си. Ако днес не успеем, тогава може би утре. Никога не е късно да разкъсаме оковите на собствените си предразсъдъци.

Никой не се е родил храбрец… всеки се е страхувал и се е поддавал на страха, преди да му се опълчи. Смелостта е разковничето към един по-добър свят, към една по-красива човешка действителност.  Към нови хоризонти отвъд представите за граници и порядки. Към истината кои сме всъщност и колко много можем!