Скоро прочетох един анекдот. Някакъв пътник се движел от вагон във вагон във влака, и така, докато изгубил купето си. Срещнал кондуктора, и го помолил да му помогне да го намери. В кой вагон беше купето ви, попитал той. Не се сещам, отговорил пътникът. Спомням се само, че през прозореца се виждаше една брезова горичка…
Този анекдот е една страхотна метафора на самия живот. Защото наистина той, животът, не е нещо застинало, неподвижно, нещо, което си стои там, за да ни бъде лесно да проникнем в картината му… Той е нещо постоянно променящо се, изплъзващо се… Не може да гледаме на него като стоп кадър, който внимателно да изследваме, да си изграждаме върху него принципи и да разнасяме тези принципи от спирка на спирка… Не можем да живеем с истината за брезовата горичка, когато през прозореца ни вече се вижда море, защото влакът не е стоял неподвижен… И ако ние продължаваме да разнасяме истините и принципите, изградени от брезовата горичка, без да виждаме какво става зад прозореца, то ние отдавна сме изпаднали от влака на собствения си живот… Толкова за влаковете…
Петър Ангелов - Дарев
© Петър Ангелов - ДАРЕВ All rights reserved.