Беше първият учебен ден. Тя се присъедини към останалите на двора. Беше щастлива, чувстваше се променена, преизпълнена с надежда. Знаеше, че това е първият ден от новия и живот. Силите в нея напираха и преливаха. Чувстваше се даже и мъничко красива. Проправяше си път през множеството. Вървеше с високо вдигната глава и от време на време лицето и се озаряваше от една усмивка, отправена към познатите лица. Най-накрая откри приятелките си, прегърна ги и забъбриха заедно. Когато обаче я попитаха какво е правила лятото, тя само тръсна глава и каза “нищо особено”

  Истината обаче бе, че това лято тя бе преживяла твърде много, повече, отколкото можеше да понесе. Бе загубила любовта, приятелството. Бе платила твърде висока цена, за да се отърве от това, което не харесваше. И точно, когато си мислеше, че ще остане сама, до нея бяха трима човека. За повечето хора това е твърде малко, но за нея те бяха всичко. Чувстваше се наистина щастлива, защото най-после беше открила приятелката, от която се нуждаеше, на която можеше да сподели всичко, при която нямаше лицемерие и лъжи.

  Не беше много, но това бе всичко, което тя имаше. Дали бе щастлива? Да, или може би просто така си казваше, но това, че си го повтаряше, постоянно я правеше силна.

  Минаха месеци, през тях се случиха много неща…

  Беше топъл януарски ден. Същото това момиче минаваше през коридора, но този път тя не вървеше с гордо вдигната глава, дори не бе вдигната. Очите и гледаха земята, ако обаче тя ги вдигнеше за малко, в тях се виждаше само тъга. Бяха загубили блясъка си.

  Точно пред стаята се размина с момичето и момчето, които толкова мразеше, на които само искаше да отмъсти и които и този път не пропуснаха да я закачат с някоя приказка. Тя измъмри нещо под носа си и влезе. Но защо ли?! За да се сблъска с момчето, което и причини толкова болка. Чуваше хората как говорят зад гърба и, постоянно си припомняше разни неща. Искаше и се да заплаче и да избяга, но не можеше. Събра малкото и останало достойнство и остана.

  Денят минаваше, без да се случи нищо хубаво. На нея и ставаше все по-тежко. Повика приятелката си. Искаше и просто да чуе няколко мили думи от сорта на “ти си силна, ще се справиш” или “аз вярвам в теб”, но не ги чу. И макар да знаеше, че я е загубила, тя се радваше за приятелката си, защото най-после бе щастлива. Но въпреки това се чувстваше толкова самотна, нямаше с кого да сподели, какво става с нея, на чие рамо да поплаче. Вярно, че все още имаше момчетата, но и с тях вече не беше същото…

  Накрая на деня тя просто седна и написа това, спомни си заблудите от преди няколко месеца, това, от което се страхуваше най-много, се случи. Беше сама, беше никоя…