Ако думите на историка от ХІХ век Филип Шаф „Никое дело не може да устои, ако не израсне от реалните нужди на епохата и не пусне здрави корени в почвата на историята“ са верни, то следва да сме наясно, че е нужно да отговорим на два изключително важни въпроса: 1. доколко разбираме нуждите на епохата?; 2. можем ли да кажем, че сме пуснали здрави корени в историята?
Макар и не много изчерпателен, отговорът на първия въпрос е, че нуждите на епохата са лесно забележими, но са толкова много, че сякаш са неизброими. Светът се намира в дълбока духовна криза. Ставаме свидетели на една от най-сериозните агресии срещу правата на хората в глобален мащаб. Ограничаването на основни свободи е на път да достигне колосални размери, а предефинирането на човешките права подсказва, че сегашната епоха е белязана с отстъпление от истината до степен на напускане на здравия разум. Заблудителни идеологии издигат на пиедестал човешкото его, като в същото време атакуват по безпрецедентен начин човешкото достойнство. Насилието над хората се изразява в това да бъдат принуждавани да вършат действия, накърняващи достойнството им, и да възприемат практики, които съвестта им отрича.
По отношение на втория въпрос е важно да се отбележи, че пускането на корени в историята не означава, че трябва да се подадем на изкушението да избягаме от глобалното разпространение на лудостта към национализма от типа „България на три морета“. По-скоро то е свързано със съзнателния избор да черпим от мъдростта на миналото, за да посрещнем предизвикателствата на настоящето. Колкото по-ясно разбиране имаме за земята, на която живеем, толкова по-уверено ще стъпваме по пътеката на свободата, за която копнеем.
В миналото на България без съмнение има изписани страници, разказващи за величествените дела на предците ни. Някои от тези страници обаче, все още очакват да бъдат прочетени без предубеждение, да бъдат прогласени с безкомпромисния глас на истината, а не да бъдат интерпретирани от наложеното от силните на деня идеологически натоварено тълкуване.
Една от славните страници на книгата, представяща родната ни история, е тази, която разкрива създаването на славянската писменост. Правилният прочит на тази страница е от ключово значение за оформянето на идентичността на българина, защото разбирането на мотивите за създаването на езика, на който пишем, говорим, споделяме и изразяваме най-съкровените си мисли и чувства, има пряко отношение към нашата същност.
На 24 май честваме един от най-значимите български празници – този на славянската писменост. Българският всеучилищен химн „Върви народе възродени“ по стихове на Стоян Михайловски отново и отново ще зазвучи в сърцата на българите, а имената на солунските братя ще присъстват в разговорите на много хора. Проблемът е, че докато не се обърнем към реалната причина за създаването на буквите, ще продължаваме да тънем в неведение по отношение на най-важното откровение, свързано с езика ни – откровение, което, осъзнаваме или не, съдържа в себе си ключа към откриване на погребаната идентичност на българския народ.
Ако по-внимателно се вгледаме и вслушаме във всеучилищния химн (защото в синтезиран вид и до голяма степен това произведение разкрива възприятието на повечето българи към делото на солунските братя), ще установим, че в посланието му липсва нещо много съществено:
Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!
Върви към мощната Просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден –
и Бог ще те благослови!
Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей! […]
Удивително е как тези хубави думи, които и малките деца знаят, говорят за значимостта на българската писменост, но пропускат истинската цел за създаването ѝ. Книжовността наистина е сила, която задава посока на съдбата на един народ; просветата наистина е мощна сила; науката е важна; народността не пада там, където има знание… и все пак Михайловски не дава гласност на най-важното.
Българската писменост, без която нито книжовността, нито просветата, нито народността са възможни, е създадена с една основна цел – превод на Божието Слово – Библията, за да може славянският народ да бъде просветен от вярата в Исус Христос. Делото на Кирил и Методий е родено от дълбокото убеждение на солунските братя, че само християнството е абсолютната истина, която, подобно на слънцето, осветява всичко, което е тъмно.
Славянската писменост дава обяснение на нещо много по-важно от неясното понятие „просвета“ – народът на България е призован да се преклони пред Създателя и да признае, че само Бог е Владетел на всичко видимо и невидимо. Когато разгледаме първите писмени извори от времето след създаването на писмеността, ще видим, че всеки от българските автори, в съответствие със своите верски убеждения, се е придържал именно към реализирането на основната цел на буквите – прослава на Бога. Константин Кирил Философ, Методий, Климент Охридски, Наум Охридски, Йоан Рилски, Евтимий Търновски, Григорий Цамблак, Киприян Цамблак, Владислав Граматик, Матей Граматик и др. създават своите творби, за да донесат на народа светлината на Божието Слово, без което на човешката душа няма как „да ѝ просветне“.
За съжаление, дори с невъоръжено око се вижда, че днес българският народ е изгубил връзката с чистите извори на християнската вяра, които са напоявали и нашата земя, и се намира твърде далеч от реализирането на призива да познае истинския смисъл на азбуката, а оттук – и да намери себе си в Божия призив. Величественият призив е дълбоко погребан, но и дълбоко вкопани в земята все още стоят неговите корени. И имайки предвид, че създаването на славянската писменост е една от основните съставки при оформянето на националната идентичност на българите, именно живителният сок от тези корени ни напомня следната истина: независимо дали осъзнаваме, или не, в естеството на българския мироглед е вплетена идеята за поклонение пред Бога.
Можем ли да отнемем съществена част от целта на създаването на една писменост и да твърдим, че тази писменост е в състояние да изпълни основното си предназначение? Целта на създаването на славянската писменост не е придаването на стойност на някаква неясна интелектуална интерпретация на думата „просвета“, а издигането на личността на Божия Син Исус Христос. В този смисъл, всеки българин е длъжен да помни, че буквите, които използва, са създадени, за да бъдат подреждани в думи и изречения, прославящи делото на Спасителя. Защото само народ, който носи Христос в сърцето, си може победоносно да посрещне предизвикателствата на епохата.
Бележка на автора: За пръв път статията е публикувана електронното издание „Свобода за всеки“.
© Явор Костов All rights reserved.
Да живее България в сърцата ни!🙏