След вечеря  излязох на терасата да изпуша една цигара, казват - за по-добро храносмилане...

И всичко ми приседна...

Навън заваля дъжд...

Не знам на каква основа, Божа работа, тежки мисли ме връхлетяха - навън е кучи студ, може би ще завали сняг...

Има безброй много бездомни хора - гладни, навън, без подслон, без топлина и със страшни болки в тях - физически и душевни...

За времето това не е от значение, обаче... ще си завали сняг, ще щипе бузките, малки и големи ще му се радват, сгушени в любимите хора, с емоции, забавления, развлечения... ей така, като мен, след вечеря...

А всички те са навън, с една-единствена радост, или пък не, че все още са живи... все още!

Сетих се за една жена, преди две зими, беше голям сняг, направо чудо за Бургас! Идваше не премръзнала, а замръзнала в кафето до магазина, в който работех... С разсъдъка си, на около 55 години, прилично облечена... със скъсани платненки и мокри, прогизнали крака. Стоеше със часове в тоалетната, навярно се е сгрявала с топла вода. Излизаше, сядаше на една от масите, Стела ù правеше чай и я питаше дали е гладна. Никога не беше гладна... Стоеше час-два, пийваше от чая, държеше да си го плати и отново излизаше навън, поемаше по заснежените улици и вървеше без посока... Често идваше в кафето, Стела я питаше все същите неща, получаваше все същите отговори... Един ден разказа защо е навън - има си апартамент, но се оказал твърде малък за дъщеря ù, внучката ù и поредния мъж, който дъщеря ù е прибрала! Известно време е спяла във входа, в който живее, но се махнала, за да не стряска хората, които се прибират и в тъмното виждат човек. Бяхме изумени! А тя съвсем спокойно обясняваше, че щерка ù не я е изгонила, просто нямало място за нея?! Свикнала навън. Имала си дрехи, била облечена с тях... Ако Стела имала някакви обувки, щяла да ги приеме, и чорапи, но да не били шарени, друго не ù трябвало...

Никога не хапваше храната, която Стела ù даваше, чая винаги си го плащаше. Не просила, имала си пари, вземала пенсия. Когато, обаче, пенсията за пореден път беше взета от собствената ù дъщеря, седна в кафето и си 'поръча' само вряла вода...

Спря да идва... Никой не я беше виждал... Мислехме си, че едва ли е преживяла зимата...

Пролетта я видях, зарадвах се на момента, но бързо ми мина радостта, обземайки ме мисли как е изкарала зимата... Но беше жива.

Виждах я около болницата, на спирката на ОМВ в ЖК "Славейков", все със същите дрехи, все стискаща една торбичка, все заспиваща на спирката... и мърмореща си нещо на самата нея.

Така и не взе обувките от Стела, а тя беше ù приготвила толкова много топли дрехи... Нямаше, обаче, как да ù даде истинска топлина.

Спрях да я виждам, вече не живея в него район...

И пак дойде зимата...

А излязох за една цигара...

Сетих се как въпросната зима влязох в кварталния магазин, за да взема необходимото ми... Пред вратата на супера беше седнал мъж, с дълга прошарена брада, с бутилка червено вино в ръка... И се сетих за жената, за която нямаше място в дома ù. Забравих за какво влязох в магазина, взех хляб и първия, изпречил се пред погледа ми салам, платих, разревах се на излизане, наведох се до човека и преглъщайки, му казах:

- Това е за Вас! Вземете!

Той вдигна очи - най-влажните очи, които са ме гледали и най-хубавият и топъл поглед...

- За мен?! Много благодаря! Бог да Ви благослови! Весела Коледа!

А аз бързах и чувах благословията зад гърба си. Бързах, идеше ми да зарева с глас... предстоеше Коледа.

Дойде си Коледа, мина и замина... И пак предстои... И пак ще дойде, пак ще си отиде, и годината ще се смени...

И него не го видях повече...

И нея навярно няма да я видя повече...

Дъщеря ù със сигурност празнува Коледа, а неговото семейство някога го е имало...

Не виня никого, не ангажирам никого, просто се замислям над тия неща и ми става мъчно... нищо, че дори не ги познавам...