На 2-ри сутринта се отправихме към Двореца на принцеса Сиси.
В автобуса Владимир ни запозна с историята на тази австроунгарска принцеса, която "била много слаба, ядяла много сладолед и била любимка на унгарския народ". Всъщност е страдала от анорексия. Освен това била забъркана в редица любовни истории, като се започне още с това, че на 16 години се омъжила за годеника на сестра си, та до по-късна възраст. Наскоро имало и филм за нея по нашата телевизия, но съм го пропуснала. Някакъв анархист я пробожда с нож, скрит в букет цветя, и с това слага край на живота ù на 60-годишна възраст.
Дворецът Ахилеон се намира сред живописен парк с широк изглед към пристанището и към морето. Намира се сред прекрасна субтропическа градина с много цветя. Огромна седемметрова статуя на Ахил-воùна се намира в единия край, на място, откъдето се открива панорамна гледка към пристанището. Това било втората статуя на Ахил, правена за този дворец. Първата изобразявала ранения воùн. По-късно тя била преместена в другия край на градината, а на нейно място - сглобена от специално докарани части, изработвани в германските военни заводи, поставили настоящата. Имало и надпис, че статуята е подарък от Германия, но по-късно за кратко тук дошли французи и изстъргали въпросния надпис.
Малкото басейнче със статуя на Аполон в другия край на градината в момента бе почти пресъхнало. Виждаше се още скулптурата на някаква гигантска риба или чудовище, което излапва някакъв нещастник, но Владимир нищо не ни спомена за нея. По-скоро ни обърна внмание на двамата атлети от двете страни на каменното стълбище, тъй като Сиси била любителка на физическите тренировки.
Огромна френска веранда отвън бе украсена с каменни статуи на дванадесетте музи и с бюстове на велики личности (писатели, философи) от миналото. Имаше и бюст на Шекспир дори. Тук Владимир ни обясни подробно технологията за изграждане на носещите колони, които отвътре били кухи и запълнени със стърготини, заляти с някакъв вид смола. Това помагало при земетресение колоните да се извиват, но не и да се прекършват през средата.
Самата сграда е била по някое време казино. Слава Богу, че сега е музей и че можахме да се насладим на царствените подредби и картини!
След като се наразглеждахме, хлътнахме в близкото магазинче, където прелюбезна продавачки ни накара да дегустираме ликьор от кумкуат - цитрусов плод, който в Европа се срещал единствено тук и в Сицилия; по форма и големина прилича на пластмасовите яйца с играчки в Киндер сюрприз. Всъщност е вид миниатюрен портокал. Имаше също локум от кумкуат, сладка от кумкуат, та дори и парфюм от кумкуат. Ликьорът много ни хареса и си купихме. Откъде да знаем, че после ще ни заведат директно във фабриката, където го произвеждат!
Само че преди това отидохме до Канони - местност на острова (впрочем - полуостров, както после разбрах от интернета), където се намира оръдието, предназначено да пази острова от нападение на пирати и врагове, идващи по море.
Недалече в морето се виждаше Мишия остров. Според една от легендите, това бил корабът на Одисей, който се опитвал да избяга от местната принцеса, която много го харесала и искала да го остави завинаги при себе си. Тя вкаменила кораба, за да не й избяга Одисей, но той си построил друг и отплувал. Друга легенда пък гласяла, че Мишия остров е вкаменен пиратски кораб, омагьосан от св. Спиридон, който бил казал: "Идвате да грабите като мишки? Станете тогава на мишки!"
Наоколо имаше фантастични кафененца, в които набързо си попълнихме дневната доза кофеинов глад. Имаше монтирана и една машинка, в която срещу 1 евро можеш да пуснеш 5 цента и да завъртиш ръчките, при което петте цента преминават през няколко валяка и накрая излизат с пресован барелеф на оръдието, във вид на медальонче.
Следващата забележителност, която посетихме, беше манастирът Палеокастриция. Казаха, че тук сме можели да наблюдаваме как се произвежда зехтин по стари технологии. Направиха ни впечатление навсякъде на острова големите мрежи, застлани под дърветата, в които се събират маслините. В древността, каза Владимир, маслините се беряли направо от дървото от девствени девойки и младежи, за да бъде зехтинът божествено чист. Сега това е само поредната приятна легенда, с която очароват туристите, а маслините се тръскат върху мрежите. Уви, работилничката за зехтин в манастира бе затворена.
В каменното дворче навред цъфтяха различни треви и дървета. Миришеше на чубрица. Невероятна колекция от котки лениво лежеше по клоните на ниските дървета и по дуварите. Една възрастна женица с престилка и с огромни ключове, подобно на Св. Петър, ни пускаше да разглеждаме тук-там. В музея на манастира на централно място се намираше скелетът на един кит. Впрочем, Владимир твърдеше, че било морж.
Почти притъмняваше, когато нашите няколко автобуса се изсипаха в двора на фабриката, произвеждаща ликьори от кумкуат. В киносалона на чист български се прожектираше филм за това как се обработват тези плодове. След недългата прожекция за всички посетители имаше по две чашки ликьор - бял и кафеникав, който беше с по-остър вкус. Този вторият се правел с добавка от корите на дървото кумкуат. За броени минути магазинът към фабриката беше опразнен, сякаш житно поле след набег от скакалци. Изкупили ликьорите и бонбоните със захаросан кумкуат, доволни, се прибрахме в хотела.
Вечерта ни изненадаха с маскен бал. Ами да бяха ни предупредили още в България! Владимир се беше подготвил и раздаваше по масите блестящи домина.
...
  Последният ден трябваше да се събудим по тъмно, за да можем да хванем ферибота в девет. Освободихме стаите, наредихме се на традиционната от няколко дни насам километрична опашка за закуска, състояща се от пържени яйца, препечен хляб и евтин салам.
  Този път успяхме да хванем ранния ферибот. Вече се бе разразил доста силен вятър, така че влязохме в каютата. Морето бе променило цвета си в сивкаво, а зимният вятър ядосано го блъскаше с гигантски длани.
  След Игуменица имаше и дискретен снежец на места. После пейзажът отново се проясни. Изчисти се сякаш. Новата магистрала прекосяваше безкрайни полета, обрамчени с планини в далечината. Сега основният проблем се оказа липсата на тоалетни. Най-после спътниците ми нададоха вой и автобусът спря насред полето за облекчаване на физиологичните нужди на най-напористите.
  Все по-често спътниците ми звъняха на джиесемите си. Нямаха търпение да се приберем. Вече никой не обръщаше внимание на неуморния Владимир, който ни затрупваше с исторически факти, безмилостно апострофиран от двете дебеланки отзад. Те май последни се отегчиха. Последва игра на имена на държави и тайничко ме разсмиваха, невежо съобщавайки имена на градове, вместо на държави (напр. Техеран) или на вече престанали да съществуват такива (като СССР, напр.). Накрая се зазяпахме в "Смъртта ù отива", който се прожектираше по видеото и се укротихме.
  В София беше люта зима.