Да си идеалист днес като че ли не е толкова модерно, а идеал като понятие звучи овехтяло и някак не пасва на начина ни на живот. Въпреки това всяка държава трябва и има свой национален идеал. Освен нашата. Това не пречи на първите ни мъже обаче предизборно да ни убеждават в една или друга общонационална цел, да я извадят като празнична дреха и така натъкмени на 3 март или 2 юни да свършат задължението си да са национално отговорни поне на думи. След поднасянето на венците и произнасянето на пламенното слово, дрехата се слага отново в прашния гардероб на идеалите, където дремят остарелите вече ценности, а навън тържествува подмяната им. И така българският национален идеал остава по трибуни и площади да виси във въздуха и да оправдава периодично нечие присъствие на политическата сцена, лепвайки му етикета "национално отговорен". Виси, разбира се, и по кръчмите. Там България е още на три морета, сърбите са по пет на нож, а Одрин и Солун са си наши. Там се кове идеалът, там се лее ракията и се тропа по масата. И докато едни седят в кръчмата, други седят зад банките в университетите ни, следвайки новата формула за житейско благоденствие, приела функцията на идеал: емиграцията. Това са двата идеала на днешния българин - да оплаква горкото си съществуване в разградения двор на липсващи идеали и ценности на днешна България и да дири поне малко келепир или да напусне Родината и пак да дири келепир, този път обаче по т.нар. бял свят. Идеалът на хората, правили историята от учебниците, е също толкова далечен колкото времето на тези хора. И все пак се намират някои, които да чоплят незарасналата рана на българския национален идеал и да търсят неговото съответствие днес. Шепа хора вярват, че неговата формулировка не се е променила съществено, че целта е една и преди, и сега, а само средствата са други, защото и времето е друго. Смятат, че идеалът е нещо непреходно, че не е като дреха, която вчера е била, а днес вече не е на мода, искат и вярват, че могат да видят България в етническите и граници и като "духовна обединителка на българите по света и у нас". Преди няколко години бившият вече министър на външните ни работи Соломон Паси заяви, че националният ни идеал е членството в НАТО и ЕС, а президентът Петър Стоянов нарече това цивилизационен избор - България да се върне в Европа, макар че от тринадесет века не е мръднала оттук и е преживяла много по-тежки членства в един или друг военен пакт. Към днешна дата изборът е направен, а формулираният тогава идеал изпълнен. След няколко мъжки сълзи и доклади на еврокомисари, вече сме при белите хора, имаме позволение законно да им мием чиниите, да им косим ливадите и да им гледаме децата. Кръчмите пак са пълни, празничните дрехи отупани и готови за обличане, а нещо, което да обединява нацията за повече от седмица няма. Няма и нов идеал, а от стария по-добре не ни е станало и по-заедно не сме. Дори делото срещу медиците в Либия не се оказа достатъчно силна причина нацията да бъде единодушна поне за три дни - защото три дни е срокът за чудо, въпреки цялата медийна олелия. Тук и сега това чудо не се случва, както се е случило след Освобождението - време на идеали, но и времето, в което се раждат "Епопея на забравените" и "Бай Ганьо". Да, оня бай Ганьо, който забравя да се поучи като умните хора от грешките на другите и тръгва по Европата. Същият, в когото малко или много се припознава всеки българин.
Само до преди двайсетина години са учили родителите ми, че масите движат историята, а отделната силна личност пролет не прави. Но историята показва друго. Шепата идеалисти променят съдбата на хиляди. На тях масите издигат паметници и поднасят венци, с благодарност или лицемерна помпозност. Техен е идеалът на Обединена България, този, който ние забравяме или просто не искаме да си спомним. Той не е на три морета, а е простичко казан от Левски "Ние не искаме нищо чуждо, но и своето няма да дадем.". Тук и сега това звучи анахронично, почти колкото "Свобода или смърт". Ако някой от първите ни мъже дръзне да започне тази политика - дори без да иска териториално разрешение на този въпрос - ще бъде заклеймен като шовинист и опитващ се да нагнети етническо напрежение в и без това размирните Балкани. Поименно могат да бъдат изброени няколко политолози, които разтревожени ще се появяват по телевизии, радиа и вестници, за да обяснят, че това не е европейско и е опасно да се повдигат такива въпроси. Докато българските деца в Западните покрайнини задължително трябва да носят сръбски имена, а тук мога да кръстя детето си Джон, докато българите в северна Гърция, малцинство от над 400хил., чиито права са потъпквани десетилетия наред, се страхуват да говорят на езика ни, България заприличва на разграден двор, наводнен, превзет от нови врагове в една нова война за културно и икономическо влияние. Война, в която страната ни се отбранява вяло и демотивирано, а националното самосъзнание се оставя да бъде приспивано я с турско, я с румънско или гръцко радио в пограничните райони, където битката за всяка безспорно българска душа е много по-ожесточена и успешна от битката за който и да е реактор на АЕЦ - Козлодуй. Там де се белий Дунав, Струма или Марица лей до българския флаг неотменно се вее турско или гръцко знаме заедно с родното, а за алиби има и знаме на ЕС. Приливната вълна, заляла нашия двор след 1989г., сякаш ни научи да дишаме под водата и ни накара да еволюираме дотам, че да ни пораснат хриле. С тази вълна изтече младата кръв на България, а тези, които тя не отнесе, останаха по кръчмите да чакат Европа да ги оправи, тя да им разреши да имат идеал, да им даде знак, че вече са от белите хора. И да се смеят на шепата идеалисти, тези, които имат днешен прочит на вчерашния национален идеал, захвърлен в ъгъла от 45-годишния режим, който е учил, че масите случват историята. Нацията ни днес е толкова разединена, че се чудя как се намира една дума, с която да бъде наречена, нация, която позволи да бъде управлявана от същите другари и то на два пъти - точно когато се решаваше моята съдба и вероятно съдбата на децата ми. От тези хора ме е срам. Те сами позволиха да бъдат най-отзад на опашката, да бъдат на изток от рая. И докато тези виждат ЕС и НАТО като целта, малцина виждат в тях средството за национално обединение. Вече не са нужни пушки и черешови топчета, а телевизор или компютър, за да стигнеш до ума на всеки българин, който страда от симптомите на рядката в ЕС болест несигурност. Тя уврежда най-крехкото и важно нещо в обществения ни организъм - младите и будни хора - и ги превръща в копие на вече поразените от болестта възрастни- лишава ги от идеали. Лошото е, че се предава по наследство и не можем да очакваме заболели хора да отгледат и възпитат свободно от комплексите на миналото поколение. Докато се усетиш, вече летиш през Океана или си на 40 в кварталната кръчма и псуваш политиците, които сам си избрал. Слава на Бога, че историята наистина се случва от шепа идеалисти - тези, които предпочитат да мислят и действат - точно в този ред - а не да чувстват и ръкомахат. За които всяка битка за всяко едно самосъзнание е важна и решаваща, за които не сме най- велики, а точно толкова велики колкото и другите, които не се страхуват да погледнат в очите бай Ганьо, не проклинат орисията и не чакат някой от Брюксел да им позволи да влязат в света на нормалните и белите, които залагат на бъдещето и собствените си усилия, които вярват в на живите и оставят мъртвите да почиват в мир, а не ги използват, за да са силните на деня. Защото знаят, че идеал и идеалист не са мръсни, нито пък остарели и изпразнени от съдържание думи, а в тях е бъдещето на страната ни.
Българският национален идеал възкръсва след повече от половин век, за да бъде видян, осмислен и приет в една нова светлина, отговаряща на новото време - една младеж, която да знае, че промените и шансът да ги случат се удават именно на нея, на младите, уверени в себе си и образовани идеалисти. Ние сме тези, които носим отговорност за бъдещето и то трябва да е източник на упование и енергия, а миналото да ни е за урок. Пътят на идеала, макар и неизвървим докрай, ще направи чудото от преди повече от век отново факт. Преди това всеки сам трябва да сбъдне своето чудо. И да даде на страната ни, а не да чака тя да му даде, защото всеки може да ти отнеме взетото, а никой не може да ти отнеме това, което даваш.
© Ели All rights reserved.