Йордан Йовков е онази искрица в българската литература, която се превръща в пожар, за да опустоши и изпепели всичко преходно и да остави само онези универсални човешки ценности, на които се крепи света. За Йовков само малкият, отличаваш се на пръв поглед като незабележим и посредствен човек е важен. Но привидното често е измамно. Защото понякога големите хора не могат да открият малките неща, а често само малките хора виждат и откриват най-красивите идеали в света.
Още в първите си произведения Йовков разкрива образа на онзи човек – аутсайдер в обществото. Често е самотник (Вълкадин, Сали Яшар) или е измъчван от дълбоки мисли (дядо Давид). Този човек се откроява от масата (Люцкан), не със своята външна красота и богатство, а с онази привидна нищета на духа, скромност, бедност и найвност. Такъв е Люцкан („Последна радост”). Такъв герой е Серафим, Моканина, Другоселеца и дори Сали Яшар въпреки богатството и славата си. Тази нравствена изключителност Йовков разкрива чрез различни персонаж ...