Един красив щрих в съвременната българска интимна лирика
Промоция на новата стихосбирка на Валентин Йорданов
Пристъпвам да споделя тези мои мисли, осъзнавайки колко е трудно да се вместваш с емоциите си в хладното съобщение на фактите и да разказваш безпристрастно за силно духовни неща от живота ни, особено когато вече веднъж си дал емоционална оценка по въпроса. Но ако го нямаше духовното начало, ако изворите на красота около нас в миг пресъхнат, ние ще се озовем в онази мъртва зона, която мнозина и то особено днес определят като забрава или загуба на ценности, други откровено наричат тази духовна пустота „чалга”, както и запълването и със съмнителни по произход и качество „творения”. Жадни за известност, слава и пари, проводници на грозното и пошлото, в последните години с истерични крясъци и безпардонност заеха трайно място в нашия духовен и културен живот. И всред тази „културна” смрад, достойни творци с душа и талант, бавно и мъчително проправят път към човешката душа. Сгърчена от разочарования и мизерия и в същото време жадуваща за онази капчица нежност и красота, душевността на всеки един от нас ликува, когато до нея нежно се докосват изящното слово и душевност и честната гражданска позиция.
Под патронажа и със съдействието на Г-жа Николина Кадийска, последователен поддръжник на българщината и собственик на вестник „България днес”, на 26 септември 2010, в едно малко атинско кафене част от българската художествено-творческа интелигенция, родолюбци и ценители на литературата и изкуството се събраха по един изключително приятен повод - промоция на най-новата (за сега) стихосбирка „Пеперудени коне” на талантливия млад български поет Валентин Йорданов. Още от самото начало се създаде задушевна, непринудена атмосфера.
Самият поет, както винаги скромен и смирен, отрича да има някаква заслуга за сътвореното от него. Той искрено вярва, че е само един „проводник” на божието слово. За поет като него се оказа по-лесно да излее чувствата си в стихове и да остави другите да говорят, отколкото сам отново да говори за съкровени неща пред публика. Имах възможността да се запозная с творбите му преди тази среща и да споделя впечатленията си. Самият поет споделя, че любовната лирика не е неговата тръпка в стихоплетството. За него голямата болка и страст е България, тежката орисия на един славен и героичен народ. Той определя себе си като социален поет. Но въпреки това, с времето са се родили и такива лирични стихове, достойни да заемат място в поредицата от негови стихосбирки. Ако се съди по вълненията на публиката, представянето на стихосбирката се превърна в истински значимо културно събитие. Въпроси летяха от всички страни към автора и желанието им бе да се докоснат лично до един поет, разпръскващ около себе си светлина. Някои от присъстващите изразиха увереност, че това е един от бъдещите класици на българската литература. Неговото прогресивно творческо развитие дават ясна заявка за това. Четейки или слушайки стиховете, багри от чувства, злато и звезден прах те галят. Затваряш очи и усещаш зениците на реката, които отразяват светлините на вселената. Те галят женската сетивност и те понасят към нови светове - нежно, диво, необуздано…
Стихосбирката на Валентин Йорданов „Пеперудени коне” е поредният щрих от многоцветната и ярка палитра на поета на тема любов - към майката, Родината, любимата, хората… Думи балсам, думи отрова, думи лечител, думи надежда… Образност, която провокира, сетивност, близка до божественото. „Пеперудени коне” ни запознава още по-добре със скритата за много от нас мъжка душевност и ранимост, както и предизвикателството и отговорността да си жена-убиец и вдъхновител на чувства. Жената–муза!!!
Може би някои, прочели мои предишни коментари, ще открият автоплагиатстване и е логично да бъда заподозряна в липса на фантазия и ограничен словесен ресурс. Да, признавам си този грях, че в определена степен съм стъпила на вече казани от мен неща, но… В конкретния случай се оказа много трудно да си различен във формата по простата причина, че тази поезия е емоционална и силно въздействаща и провокира да се реагира спонтанно. А първичното чувство е най-вярното и истинско. Аз избирам да се доверя на първичния изказ, отколкото да жонглирам с думите. Особено когато говорим за експресивната функция на езика.
© Корнелия Нейкова All rights reserved.