Започвам да пиша тези редове с желанието да споделя някои от моите възгледи относно наболели проблеми за мен. Сигурен съм, че текстът ще е изпълнен с клишета, но хубавото на клишетата е, че са такива, защото са истина.
Неделя сутрин, слънцето е изненадващо топло. Цялото ми същество крещи „кафе” и аз съм склонен да удовлетворя молбата му. След сутрешните козметични и хигиенни задължения на всеки жив организъм, се отправям към оазиса на моята душа. Сутрешното, неделно кафе. Задължително самотно, защото първото кафе в деня не бива да бъде опорочавано с клюки и странни хора с техните прозрачни, непълни мисли. Така го обичам аз първото кафе, тихо и самотно. Отивам до познатото ми кафене. Малко, спретнато, с добър персонал и малко хора, особено в неделя. Изричам вълшебните думи към сервитьорката „Едно дълго кафе, без захар”. Следва задължителната чаровна усмивка и бързото ù потъване в изпълнението на моето желание. Понякога се замислям колко ли желания изпълнява на ден една сервитьорка? Дост ...