“Изверг закла децата си!” Това заглавие превзе медийното пространство през изминалата седмица. Хиляди потресени очи се взираха в екрани и вестникарски статии, възмутени от бруталността на стореното. Всички изкзават някаква позиция. Според едни виновна е държавата, според други Манчо Панюков е психично неуравновесена личност. Истината обаче е само една – две невинни жертви загубиха живота си сред развалините на болното ни общество. И това не са нито първите, нито последните, загинали в битката, в която дори не участват пряко. Всеки е поставен в своята житейска ситуация, ситуация породена от събития, които самият той не е предизвикал. Две деца се оказаха родени в неподходящо време, в неподходящо семейство, в неподходяща държава, на неподходяща планета?! Изведнъж човекът, дал им живот, се превърна в техен съдник. Той ги призна за виновни в обвинението, че са просто деца и са доволни от висенето в компютърната зала в родното си село. Виновни са, че не се интересуват от дълговете на баща си, не се тревожат за прехраната на семейството си. Виновни са, че не проявяват интерес към политическите убеждения на баща си и не проявяват заинтересованост към неговата психика. Виновни! Присъдата е изпълнена. Главичката на едното момченце е разбита в асфалта. За по-сигурно е и заклано. Съдбата на другото дете е подобна, като изключим близката среща с пътната настилка. По-голямото момче е опитало да избяга, да избяга от освирепелия си баща, но не е успяло. Детето не е могло да се спаси от човека, на когото дължи живота си. Отчаяно то е тичало и със сигурност никой не иска да си представя какви мисли са минавали през главата му в този момент. Гледката е била потресаваща, може би наподобяваща пещерните рисунски на нендарталците. Мъж с високо вдигнат нож тича след своята плячка. Заедно с човешката еволюция обаче се променя и плячката. Жертвата вече не е някое диво прасе, а собственото ни човешко поколение. Плът от плътта ни, кръв от кръвта ни. Нещата са същевременно и различни, и идентични. Всичко сякаш е въпрос на борба за оцеляване. Неандарталците са търсели препитание, Манчо Панюков е търсел покой за болния си мозък. Искал е да удовлетвори някакви свои скрити желания, изпитвал е потребност да извърши своето злодеяние. Сторил го е и така е успокоил съзнанието си. По този начин той е спечелили своята битка. Врагът е сразен, децата ги няма!
 Бащата-убиец е заловен часове по-късно. Не след дълго цялата тази история ще бъде забравена. Ще бъде забравена от цялото гореспоменато болно общество, от теб, от мен, от всички, като изключим пряко засегнатите. След време със сигурност ще се появи друг “изверг”, който ще извърши нещо подбно. Ще се направи съпоставка с настоящата случка и толкова. И така още много, много, много пъти. Толкова много, че вече ще ни се струват поредния филм на ужасите. Поредният разигран сценарий, който е толкова близък до нас, но в същото време е и безкрайно далеч от уютните ни домове. Домове, в които се спотайват множество “изверги”… и преди всичко множество Български граждани. Граждани на една красива страна, пълна с красиви места и с красиви хора. Сега е моментът да се запитаме: “Какво тогава не е наред с нас?!”