Да, тъжно е да се гледа какво се случва с нашата татковина. Обаче още по- неприятни взеха да стават разните оплаквачки, врачки и анатемосници, които като лава извират от вулкана на българската политическа действителност и запълват ротите на родните ни партийни армии. Българската работа била келява работа. Цялата ни държава била калпава. Нямало оправия и това е. Българинът обича да говори, да мрънка, да вика и да се оплаква, ама да даде конструктивно решение на проблемите как да се оправим, не го питай. Дай му да плюе, да крещи, та да го чуят, колкото се може повече хора и да му ръкопляскат за доблестта, че се е изказал свободно, че излял огън и жупел срещу народните душмани и даже може да го почерпят ракийка с мезенце, ей това е кеф. Та след това нашият доморасъл революционер да иде да си легне спокойно, с чиста съвест и сладко да примлясква, сънувайки светлото бъдеще, в което той е седнал сред богата софра. Та както е казал поетът - "пием, пеем буйни песни и се зъбим на тирана"... Обаче всеки знае продължението... И какво решава всичко това. Нищо, разбира се. Животът с приказки не се оправя. А от цялата ни подобна философия най-много ме боли като чуя, че такава ни било природата и че нямало да се оправим.
Черногледството, скептицизмът е родова черта на българина, това ни е национално наследство - да не вярваме на нищо, да се съмняваме даже и в себе си, да принизяваме и разрушаваме, но стига до тук. Сред цялата тая разсипия, трябва да поставим някакъв стълб, на който да се опрем, камък в калта, на който да стъпим, за да продължим по пътя си. Обикновено възраждането започва от самопознанието, което рови в най-дълбоките слоеве на душата. Самопознанието е началото на мъдростта. То ни е особено нужно днес, след пораженията нанесени от т.нар. кризата на идентичността ни. Тази криза довя с буреносните си ветрове доста болни форми на идентичност и изрови от забравата някои стари умонастроения, които възкръснаха за нов живот, подобно на оживелия Франкенщайн. Естествено, всички опити за справяне с кризата минаваха през ситото на нашата националност. А тук вземаме различна гледна точка, няма да се оглеждаме наоколо през призмата на националната ни принадлежност, а ще погледнем националността в рамките на регионалната общност. Ще се видим като част от Балканите. Затова, когато попитаме кои сме ние, ще си отговорим:
Ние сме балканците. И сърбите, независимо от дивия им, балкански шовинизъм, и гърци, въпреки византийската им горделивост и румънците, колкото и да не искат и да ритат срещу това, също и албанци, хървати, босненци, македонци, турци, разбира се, и ние, българите, в това число, всички сме в кюпа. В кръчмата-дом, наречена Балкани. Естествено ние сме велики. Ние, балканците, знаем как да се забавляваме, знаем и как да страдаме, изобщо знаем как да живеем, само дето не можем да си подредим живота. Нас, българите, заедно със румънците след над десетгодишно ходене по мъките ни в ЕС, там вече повече от двадесет години са и гърците. Та приеха ни, ама в задния двор, в стаята за слугите. Дано всеки да е разбрал това, защото още Митеран ни го каза през онова свое историческо посещение в България през януари 1989 г. Приеха ни, ама не съвсем и на нас пак ни е тясно и пак ни е криво. Какво става, погледнал се - "Илия пак с тия". Колкото и да бягаме от това, накрая трябва да осъзнаем - не можем да избягаме от Балканите, те са нашето проклятие, а може да станат и нашата благословия. Макар и да ни пуснаха в клуба на богатите и известните, нашият път в тази посока още не е свършил. Ние трябва да осъзнаем, че пътят към Голямата Европа минава през Балканите. Тази истина вече не можем да я игнорираме. Европейската интеграция означава и изисква балканска интеграция, европейската мечта, включва балканската мечта, а Европейският съюз му е необходим балкански съюз.
Гледам Балканите, тая шарена, кърпена черга от етноси, религии и национализми и си мисля въпреки всичко, въпреки разнобоя на мнения, идеали и интереси, въпреки историческите колизии и националния егоизъм, има такова нещо, наречено балкански дух, наричам го тюмус (думата идва от старогръцки). Нека ви кажа нещо за балканския дух, такъв, какъвто аз го виждам: Балканският дух: това е опиянение, лудост, забрава, сила, първичност, суровост, приземеност, некултивираност. Балканският дух не е метафизически дух в класическия смисъл на думата, той е първичен земен дух. Това е див, некултивиран живот, ръбат, необработен, шарен, цветен живот, при нас всичко оживява в неравномерен ритъм. Балканският дух е в основата на нашето съществуване, той е причината за нашите слабости и възможности, за нашите успехи и поражения. Какво може да се направи с него, може ли да се развие той, да се избегнат слабостите му и да се засилят добрите му страни, как да стане това? Ето въпроси, над които си струва да се потруди човек. Метафизиката на балканския дух минава през неговата жизненост, чрез изпълването на жизненото съдържание, да познаем балканския дух значи да познаем себе си, в него се крият причините за това, което ни се случва, в него е заложено и нашето бъдеще. Балканецът има дионисиева душа, обичаме да си угаждаме ядене и пиене на воля. Балканската душа е интуитивна. Ние сме прекалено емоционални и това ни създава проблеми. Западът е рационален и не възприема нашата дива емоционалност. Същността ни е пантеистична, не е ли така, ние сме прекалено естествени, подчинени на природата, не случайно природата, планината, балканът в народните песни, оживяват. Планината ни е майка. Ние сме необработени души, некултивирани от рационалното рало подобно на французина или германеца, повече приличаме на русите. Не сме педантични, студени и праволинейни като немеца, не сме лустросано фриволни и фини бохеми като французите, нито имаме гениалния прагматизъм на англичаните и американците. Ние ме балканци. А това значи, че сме полуезичници, полуварвари, значи, че обичаме живота, а не теориите. Живот това е дума, която на Балканите е изпълнена със тайнствен смисъл. Ние боготворим живота. Балканецът също така е човек на крайностите. "Ако е живот, да бъде живот, а ако е дрямка, - да бъде дрямка - средата никога не може да се нарече блаженство." - казва дядо Каравелов, той също разпознава балканския дух в българите. Можем да продължим много дълго характеристиката на балканската душа, тя разбира се е субективна, все още не е подчинена на някаква строга научна методология, а е плод на индивидуални наблюдения и размишления, така че търпи критика и развитие.
Всичко в тази статия има само една цел - да разкрие, да преоткрие или пресъздаде балканското духовно единство, защото ние на балканите сме едно цяло, а трябва да станем и едно тяло, едно политическо тяло. Трябва да се превърнем, както казват геополитиците от геополитически възел, в голямо пространство. И нека миналото си остане минало, което не значи, че трябва да го забравим, а значи, че трябва да се поправим. Миналото не трябва да спъва бъдещето ни. Пожелавам си да започнем да гледаме и да мислим повече за бъдещето.