В деня на изборите през час-два поглеждах към новините, форумите, процентите на малките партии, имигрантския вот, нарушенията, срама на рудиментите, библейските цитати(?) на етнически-пристрастените, екзистенциалната криза на победителя, позиционирането на всички, всички, всички. Междувременно отгоре-отгоре (така и не можах да се съсредоточа) зачетох мемоарните есета на лисабонеца Антонио Лобо Антунес, в които той вдъхва живот на Бенфика, квартала на детството си, отдавна погребан под тонове стомана и цимент. Сещам се веднага за два разказа на Стефан Бонев, един невероятен пловдивски автор на разкази, поради което и невероятно подценен, разбира се, на същата тема, само че с български сюжети. Един от съседите на португалеца, Хосе Езикът, имал погребална агенция, която се рекламирала така:
"Защо да продължаваш да живееш, когато за 100 ескудо можеш да си поръчаш едно наистина прекрасно погребение?"
Ето така българските партии си накупиха избирателно своите погребения. С това есе приключих ...