Днес много неща губят стойността си. Не, със следващите редове нямам за цел да ви отегчавам, а опросто да се опитам да обрисувам гротеската картина на днешното ни общество. Не съм от най-талантливите „художници”, но все пак смятам, че думите ми ще достигнат до вас в известна степен. Друг е въпросът кой как ще реши да ги разбира и интерпретира. Всъщност, като се замисля,  истинският проблем тук е дали вие ще искате да приемете това, което ще прочетете или ще зариете главите си в пясъка, досущ като щрауси.

  Ще започна с типичното въведение, което кара читателя да си представи, доколкото е възможно, ситуацията, която авторът изживява. Денят беше страхотен – слънчев, малко студен и прекалено забързан, но на кого му пука?! Всеки си има всичко, от което се нуждае в този живот – супер-модерни ботуши, топли дрехи, панталон и палто. Всеки си живее, затрупан от своите проблеми и забравя някои „дребни” нещица, които ни правят хора.

 Та, в този така „симпатичен” ден се прибирам аз от училище и ме спохожда проницателната мисъл, че след няколко дни е празникът на народните будители. Освен, че се разочаровах, че ще е в събота и няма да ни го дадат като неучебен, защото не е през седмицата, почувствах нещо като благоговение пред хората, на които е посветен. Защо? Не знам. Но не това искам да споделя с вас. В онези минути, в главата ми, моментално изникна следният парадокс, който бях срещнала същия ден малко по-рано.

Беше голямо междучасие като всяко друго – деца, закуски, псувни от петокласници, кафета и прочие. С няколко съученички отидохме към пейките до паметника на Левски, за да хапнем, седейки на слънце. Изведнъж група деца с топли дрешки, солидно количество храна, което би нахранило половината китайски народ, и скъпи джунджурийки седнаха на паментика да се нахранят. Дотук добре, ама почакайте, скъпи приятели, ще има още след рекламите... След като приключиха с яденето, тези „мамини” ‘убавци хвърлиха опаковките директно на паметника! и за да е идилията пълна се поизплюха няколко пъти. Опитах се да им направя забележка, защото просто не можах да издържа да гледам подобна подигравка, но никой от тях не ме отрази, може би защото бяха доста деца, към 10-13 и всичките прекалено пораснали за възрастта си (освен умствено, разбира се), за да обръщат внимание на остарелите ми принципи и разбирания за уважение към личности като Левски. Тогава просто ме изкараха от нерви, но както и да е.

И така, докато се прибирах, с тази случка в съзнанието се засмях на простащината, която ни залива дори и сред подрастващите. Хората ме погледнаха странно, но вече не го забелязвам. Един да е малко по-различен и веднага го заклеймяват и анатемосват. Но да не правя лирически отклонения. Та, тогава, докато вътрешно се разкъсвах от яд заради случилото се, срещу мен се зададе едно момиченце. Съвсем спонтанно реших, че трябва да се убедя, че не всички деца са такива апатични същества и затова без да се замислям спрях момиченцето :

 -  Ей, извинявай, ама к`ъв празник е първи ноември?

То ме изгледа глупаво, примигна два-три пъти и вдигна рамене:

 -  Де а знам. – (за справка, детето беше някъде 5-6 клас.)

И ме подмина.

„Нищо” – помислих си аз. На кой пък гражданин в днешна България му трябва да се сеща за мъртви хора, които са давали живота си, за да ни има като нация? На прекалено малко. Кой го интересува, че не знаем историята си? Почти никой. Кой би предпочел да стои и да измръзва на 1 ноември или 19 февруари, за да отдаде почит на великите и достойни хора, заслужаващи да се нарекат българи? Отговорът е ясен, а въпросът реторичен. Всеки един от нас иска на топло, в кафето или с „френдове”. Абе, идилия като от американските филми. Всеки си живее за себе си, забравя за по-важните неща и се  потапя в „мижитурковия” си живот.

„О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш...”

Не се срамуват. Те дори не помнят кои са. Важното сега са парите, имиджа и успеха, независимо на каква цена. Будителите за какво са ни, пък?!

„Аре, махни се от тука, бре” – биха ми отговорили доста хора.

Ако нашите прадеди, които са дали всичко за България, ни виждаха сега, сигурно биха се обърнали в гроба. На този ден, първи ноември, когато ние им отдаваме чест, те сигурно биха ни погледнали съжалително. Да ни заплюят е под нивото им. Че за какво им е един ден в годината, когато просто от формалност и фамилиарност им благодарим?! Те не търсят нашата лицемерна благодарност. Всъщност не искат нищо, освен да запазят родината ни. Тогава са го направили – събудили са я от дълбок сън. Наплискали са съненото й лице с вода и са дали шанс на поколенията. Но ми се струва, че са ни много по-нужни днес! Сега има ли някой, който да ни събуди от кошмара, в който сме попаднали? Има ли хора, които вместо да разпръскват парфюмирани думи и обещания, ще се стреснат малко и ще действат? Възможно ли е да не са останали личности, които да побутнат българския народ? Защото сега сме се превърнали в таралежи-темерути. Никой не може да проникне под бодлите ни, защото толкова се страхуваме от свободното си мнение, че сме загубили истинската си същност и история.

„За чиста и свята Република” – е казал Левски.

Чуйте го! Чуйте и думите на Раковски. Емоцията, изляна в стиховете и произведенията на Ботев и Каравелов. Разберете желанието на хиляди известни и неизвестни будители да имат това, което ние имаме днес, но не можем да оценим. Да, точно така – Свободата (с главно „с”). Погледнете веднъж над своите ограничени мирогледи, пуснете един лъч светлина в тъмната стая на собственото си съществуване и това ще е достатъчно.

   Но къде е светлината днес? Къде са будителите от настоящето, от нашия век? Има ли ги? Къде сте? Ако ви има, вдигнете ръка. Вероятно няма да ви видим веднага сред морето от хора, но ще сте цяла една ръка по-високо от всички нас. По-близо до достойните ни предци.

Честит първи ноември на всички истински българи,

които не са забравили себе си и България!