Може да ви се струва странно, но за мен Виена си има женско име и то е Бетина - една такава мъничка, изчистена и подредена, каквато я видях в онзи краен квартал на Австрийската столица, пролетно топла, приветлива и по младежки делово нахъсана.

"Ако има някакъв проблем, обади ми се!" - писа ми Герхард. - "Тези дни ще бъда във Виена". Благодарих му и... не му се обадих. А може би трябваше да му звъна, просто за да му кажа: "Всичко е ОК"?

Знаех, че ще ме посрещнат на летището. Шофьор от фирмата, в която щяха да ме обучават на прословутите СОП-ове. Шофьорът беше страшно елегантен, с изискан черен костюм и вратовръзка, въпреки почти 30-градусовата жега. А аз - небрежна и по дънки! Идентифицирах фирмата сред множеството посрещачи с табелки в ръце и му се представих. Нямах багаж, освен малка раница и лаптоп.

И така, разположих се като министър-председател на задната седалка вдясно, а шофьорът любезно ми обясни, че сме на някакви си 20 минути от хотела. Никакви излишни приказки. По радиото дуднеха нещо на австрийски. Нямах усещането да съм в чужда страна - Била, Баумакс, Уникредит банк... все едно съм в България.

Малък, ултрамодерен хотел, с магнитна карта дори за асансьора, със странни квадрати в интериора и по етажите, стени - в бяло, гардероб - скрит в стената. И един огромен прозорец, в който слънцето залязваше чак докъм 9 часа българско време (така и не си сверих времето с тукашното).

В хотела бях някъде към четири следобед. Предполагах, че и други обучаващи се, като мен, вече са се настанили, но никого не познавах предварително. Хвърлих багажа и - хайде на разходка!

До хотела имаше Пени-маркет. Недалече от него - Била. Пак наблизо - дрогерия, аптека и банка. Тръгнах по една широка алея, разчертана по средата - половината за колоездачи и половината - за пешеходци. Високи дървета хвърляха много приятна сянка. Имаше и пейки. А хората, сякаш отдавна са напуснали тази част на света! Пустота! Тишина! Ниските едноетажни къщи с цветни градинки сякаш че бяха необитаеми. Искаше ми се да видя докъде води тази алея и вървях, вървях, прекосих някаква влакова линия, и пак напред - може би около час. Озовах се в район с високи офис-сгради и празни витрини, сякаш на фалирали магазини.

Върнах се по друг път - през междублоковите пространства, асфалтирани и без тротоари, оформящи нещо като вътрешни дворове със заведения, в които имаше насядали хора. Близо до хотела вече имаше и една изложбена зала, от която излизаха и влизаха хора с пластмасови чаши в ръка - явно нещо празнуваха.

Огладняла, хлътнах в Пени-маркета, купих си хляб, вода (която се оказа газирана, ама като не знам немски, кой ми е крив!) и една консерва. За малко погрешка да взема едно пакетче сурова кайма, която в първия момент помислих за деликатес! И при това имах страхотен късмет! В седем часа вече затвориха!

Във фоайето на моя хотел имаше служено парти. Ухаеше много апетитно на кифлички. Едва се сдържах да не си взема една, разрязана през средата на сандвич, минавайки покрай масата на път за асансьора.

Залезът се беше ококорил право срещу леглото ми.