Бетина и приятелката ù нещо се разбраха помежду си. Като че ли - приятелката да плаща, пък после Бетина ще ù ги връща.

Първата ни спирка беше един винен бар. Това било място, на което нямало да срещнем туристи (макар че бе в центъра на града), посещавало се само от виенчани. Ако седнеш на маса и си поръчаш вино, плащаш доста по-скъпо, отколкото ако застанеш накрак до висока маса. Така и сторихме. Поръчаха ни чудесно бяло вино и сандвичи. "Типично по виенски" - повтаряха. Хапнахме малко и... сервитьорката любезно ни покани да плащаме, че затваряли. Някъде към седем беше. Момичетата платиха сметката и продължихме разходката.

Жалко, че така на бегом минавахме през красивия център на града! Не ни обясняваха кой знае колко. Пред внушителната сграда на Операта младежи в средновековни ливреи и перуки раздаваха флаери с покани за оперните представления. Буквално влязохме и излязохме от величествената катедрала в центъра. Минахме покрай някакви конюшни. За виенчаните това било страст - имам предвид конете. Даже Бетина ни разказа някаква истинска случка, свързана с пожар в централната конюшна, при който по-важно било да се спасяват конете, отколкото хората. Голяма ценност! По препоръка на Бетина от един хотел в центъра със сладкарница купихме прочутите торти "Сахер". Тук ги били произвеждали. Учудиха се, като им казах, че и в София имаме. Да, ама не! Тукашните нямат нищо общо с онези, които знам. Много сухи и сладки. Имаше най-различни размери. Продаваха ги в хубави кутии, подходящи дори и за транспортиране през летището. Купих една за около 50-60 евро. По-късно видях, че на летището същите ги продаваха с 20-30 евро отгоре. Радиш пък си взе "сахерчета" с размер на човешка длан. Тук, в тази сладкарница, се срещнахме с Ана, Сосо и още някои от нашите. Стана ми малко гузна, като се сетих как преди няколко часа Ана молеше Бетина да ни покаже Виена, а тя отклони желанието на Ана, казвайки, че е заета.

Разбързахме се. Бетина бе направила резервация за някакъв ресторант. Взехме колата от подземния паркинг точно под централния площад и Бетина подкара покрай витрините с проститутки. Като всеки мъж, за Радиш това бе особено любопитна тема. Големи витрини, в които се виждаха силуети на жени. Не бяха голи, естествено. Бетина разказа, че най-много проститутки идвали от Румъния. "Слава Богу, че не от България!" - въздъхнах наум.  Нелегални. Ставали поводи за скандали и убийства.

Ресторантът беше на един от хълмовете край Виена. Място, посещавано от знаменитости и политици.

- Не се притеснявайте - каза Бетина. - Говорих с шефката по телефона и тя ми отпусна служебни пари за тази вечеря.

Типичните дълги дървени маси и пейки на върха на хълма, откъдето сред китната зеленина се виждаше Виена. Просто приказка!

- Следващия път ще ви заведа на Пратера - обеща Бетина. - Хей там, на отсрещния хълм има ресторант с басейн. През лятото е много приятно. Не ти трябва да ходиш никъде другаде през лятото!

Поръчахме някакви меса в общо плато за четиримата. Продължихме с виното. Сервитьорките до една бяха изгорели от слънцето. Сигурно доста ги е пекло от няколко дни насам на този хълм! Споменах ли, че тук температурата бе над 30 градуса, а идвах от България, където беше под 20?

До нас, на пейката, един срещу друг стояха мъж и жена. Млади, но не твърде. Приличаха на хора, имащи редовна работа. Реших, че се ухажват, но на тръгване жената плати своята част от сметката. С падането на нощта стана студено и от заведението раздадоха одеяла. Жената до нас го загърна около кръста си.

За щастие, този ресторант работеше до тъмно - дали не защото някакви депутати се оказаха в съседство до нашата маса? Запалиха ни романтични свещички. О! Много интересно ми се стори как сервираха вилиците и ножовете в този ресторант! Носеха ги в една сива платнена торба, бръкваха и ни раздаваха, сякаш са късметчета.

Публикувано във: © Електронно списание LiterNet, 19.11.2016, № 11 (204)