1. Делчо Атанасов Топалов (ръководител на експедицията) - ПК „София” 
2. Павлин Димитров Димитров (технически ръководител) - ПК „София”
3. Константин Стоилов Стоилов - ПК „Академик”
4. Димитър Людмилов Фотев - ПК „София”
5. Борислав Руменов Алексиев - ПК „Витоша”
6. Китен Палмиров Топалов - ПК „София”
7. Владимир Георгиев Георгиев - ПК „София”
8. Камен Николаев Нинов - ПК „София”
9. Иво Кирилов Бусерски - ПК „Хелектит”
10. Игор Василев Руняшки - ПК „София”
11. Александра Георгиева Стайчева - ПК „Искър”
12. Цветан Томов Остромски - ПК „Искър”
13. Яна Асенова Йовева - ПК „София”
14. Слави Маринов Колев - ПК „Саламандър”
15. Явор Петков Цветанов - ПК „София”
16. Лора Славова Атанасова - ПК „София”
17. Светломир Веселинов Станчев - ПК „София”
18. Павлин Светославов Цалов - ПК „Искър”
19. Веселин Любомиров Желязков - ПК „НЕПИАСТ”

Цеци. Цветан Остромски. Кой пещерняк не е чувал за него и способностите му? За да не изневерява на принципите си за пореден път закъснява. След като срещата е обявена за 19:30 часа, наш Цецко се появява в 21:20 часа. Багажа вече е на солидна камара и е готов за товарене по колите. Последни приготовления – един забравил главата на газовия котлон, друг якето си (а може и същия) и други подобни. Проблемите се решават в крачка, както винаги и всичко е на шест. До границата се напасваме и синхронизираме помежду си. Един бърза, друг изостава. Нормално.

Пещерна експедиция „Словения Юли 2009” започва.

Спира ни усмихнат митничар:
- Къде, бе хора, с целия този багаж?
- Ами, пещерняци сме, спелеоекспедиция до Словения, пет коли сме – и други подобни.
- Е, браво, спортисти, хайде минавайте!

И всичко тръгна по мед и масло. Километрите летяха. Дъжд през Сърбия, мъгла през Хърватско и на Загреб ни посрещна усмихнато утринно слънце. Бързо и безпроблемно минаване през границите, благодарение на документа (написан от Алексей Жалов), на който най-отгоре се мъдреше надписа на латински “CERTIFICATE “. Кой като нас? Професионалисти. Но всяко добро за зло. Пфу, деба и нещастието, деба!!! Астрата на Фотев започна да чука и трака. По стар БГ обичай предния капак се вирна и десетина умни глави го наобиколиха. Поцъкаха с език, почесаха се и започнаха: полуоска, не лагер, не съединител, не скоростна кутия. Идеите валяха. Нямахме кой знае какъв избор. Две коли избързаха за срещата със словенците, а другите две съпровождаха опелчето. Докато стигнат уреченото място колата тотално се развали и се наложи да я теглят. Благодарение на Бояна (словенката, която се погрижи да получим разрешителните за къмпингуване) намерихме сервиз и плана се промени моментално. Тя набързо ни разказа какво ни е позволено и какво не в резервата (не палете огън, пазете чиста природата, не пипайте мините и бомбите, които намерите) пожела ни лек и безавариен път и ни остави да си трошим главите. Паркирахме колата пред сервиза, пуснахме ключовете в пощенската кутия (по съвет на майстора) натъпкахме се по колите като копърки в консерва и потеглихме. Глад мори добитъка и затова решихме да хапнем в крайпътно заведение. Най-гладния от всички, Игор, се нахвърли веднага, но поради липса на лингвистични умения, не знаеше как да си поръча и за това посочи тенджерата с най-вкусна миризма. „Пилешка супа” беше отговора на въпроса ни какво си е поръчал. Доволно седна и зачака да му донесат супата. След като му я сервираха, разбърка с лъжицата и разочаровано разбра, че е объркал тенджерите и вместо пилешка са му донесли гъбена. Четири евро за супа би отчаяло и най-гладните от нас, за това тихо и кротко изчакахме Игор да си хапне супата и пак потеглихме. Лечка – полечка, километър след километър стигнахме до табелка сочеща към Bovec – нашата крайна цел. От там пътя се промени корено. Виеше из Алпите като змия. Обратни завои, та да си видиш задния номер, следваха един след друг и на всеки имаше табелка с пореден номер и надморска височина. Като шофьор на нашата кола всичко ми се стори доста тегаво, но другите се наслаждаваха на прекрасната гледка. Долу в долината реката Соча правеше плавни извивки. Кристално синя вода, бял пясък по брега, досущ като Искър J. Малки къщички, спретнато подредени покрай реката. От двете страни се издигаха над хиляда метрови била. Светло синьо небе с няколко пръснати облачета, носещи се леко по течението. Като от пощенска картичка. Но всички решихме, че словенците са глупави хора. Вместо да построят „осорнадесет” етажни хотели, да изсекат горите и да построят лифтове и писти, те какво правят? Пазят си природата. Нямам думи за такова безумие и липса на предприемачески дух. За около час минахме тридесетина километра, пуснахме хиляда метра денивелация и се озовахме в китното курортно градче Bovec. Къщурки в свежи цветове, тесни улички и множество туристи от всякаква националност. Екстремните спортове са на почит в местността – рафтинг, скално катерене, бънджи скокове, спелеология, моторно и безмоторно летене, парапланеризъм, каньонинг, абе всичко, което душа ти поиска. Чистотата е потресаваща. На паркинга, на който се събрахме, можеше спокойно да ядеш направо от асфалта. Единствения боклук беше около нашите коли (събрахме го, разбира се). Бърза обиколка, последни покупки и бегом марш към последната спирка на колите – малка полянка извън Bovec с чешмичка и няколко къщи. Деката набързо разпредели кой какво да прави, едни пръснаха целия багаж, момичетата готвеха доволно количество супа (грах, суха супа и русенско варено), трети разпъваха палатките. През това време той, Папи, Светльо и Коцето разискваха плана за проникване. Не след дълго достигнаха до консенсус. Утре сутрин (неделя) всички се натоварват колкото могат и се качват до мястото за лагер. След това група едно (Деката и Папи) екипират входния отвес до -300м, а другите слизат за втори курс с багаж. На другата сутрин (понеделник) двамата влизат и продължават и по някое време биват застигнати от група две (Владо и Веско), за да екипират до -700м където е подземния лагер. През това време групи три и четири (Светльо, Коце, Китен и Яна) идват с биваците за осем човека. Разпъват се и всички спят там. По някое време биват събудени (вторник сутрин) от групи пет, шест, седем (Фотев и Джу, Борето и Иво, Цецко, Слави и Игор). Първите групи хапват и се втурват да екипират към дъното, а вторите лягат да поспят в още топлите чували. Стига се дъно (не много ясно как осем човека спускат 400м денивелация) и се връщат в лагера. Събуждат спящите (вторник вечер) и полягват на тяхно място. Седмината хапват и тичат надолу. Стигат дъно и почват да разекипират. Стигат лагера, будят спящите, връчват им торбите с въжета и екипировка да тичат към изхода и се пъхат в чувалите да поспят (сряда сутрин). Наспиват се, изяждат всичко което може да се изяде (по-малко храна, по-малко багаж за изнасяне) обират всичките ни партакеши и малко по малко разекипират нагоре (сряда вечер). През това време първите групи трябва да са излезнали, поспали и готови за ново проникване. В четвъртък всички групи се събират на около -300м, разминават се и до вечерта целия ни багаж е навън. До петък вечер цялата група е долу при колите, хапва, поспива и обратно към БГ- то. Докато всички са в дупката, група „Магаренце” (Камен, Сашка, Павлин и Лорчето) щъкат до където искат / могат из района и пещерата. Планът е малко стегнат и натоварен, без право на отклонение, с много будене и пъхане във вече топлите чували, но това е единствения начин да успеем за толкова кратко време.

Докато вечеряме Деката разказва плана за действие. По чашка ром за сгряване и отпускане на мускулатурата и по чувалите. През нощта някой от будните ни словенски съседи извика полиция. Провериха ни и културно ни съобщиха, че на сутринта трябва да се изнесем. Няма проблем.

Ставаме в осем, бърза закуска, разпределяме багажа по гърбовете и марш нагоре. По сведение на словенските ни колеги, с около 25 – 30 кг раници, трябва да ходим не повече от два часа и половина. Явно те са някакви спортисти, защото трамбовахме около четири часа по баир подобен (по наклон) на този към Ямата на Кипилово или Пукоя. Вярно, пътечката е поддържана, маркирана, окосена където трябва, но хиляда и кусур метра денивелация са си тегава история. Докато си ходиш из гората е добре, само се потиш, но като се покажеш на скалите направо изтичаш от презрамките на раницата си. Чистотата отново фрапира, няма фасове, опаковки и бутилки, все едно човек не е минавал. А маршрута е с натоварен трафик (особено през почивните дни). След като излезнахме от горския пояс попаднахме на ловна хижа, удобно място за почивка. От там до лагера ни имаше около час и половина. В скалите покрай пътеката имаше изкопани по време на войната ниши, използвани за картечни гнезда. Между камъните е пълно с осколки и боеприпаси. Нашият лагер се намираше на около 1800 м надморска височина, на единствената в околността що годе равна площадка. Сваляш тридесеткилограмовата раница и политаш. Набързо направихме маса и пейки и извадихме храна да хапнем. Чай, кафе, лека дрямка и повечето тръгнаха да качат втори курс с багаж. По-уморените останаха да разпънат палатките. Деката и Папи се застягаха за първо проникване. Късния следобед вече бяха на входа на пропастта (десетина минути от лагера). Не много голяма цепка в скалите, точно в подножието на стената на връх Ромбон. Пожелахме им късмет и те изчезнаха в гъстия и прохладен мрак.

Някъде към дванадесет, хората с багажа от колите започнаха да пристигат един по един. Мъртво уморени хапнаха и легнаха да спят. Оказа се, че ще трябва да се слезе за още един курс. Пръв пробив в стриктния план. Късно през нощта (около 2:30ч) екипиращите се появиха премръзнали. Екипирали до -120. Снегът започвал на около петдесет метра от входа и се увеличавал надолу. Стените били покрити с лед и ледени образувания. В началото екипирането тръгнало лесно, но после се наложило частично пренабиване на закрепванията. Накрая се събрали в една зала със снежен склон и около час ковали спитове. Поредният прът в спиците на плана. Леко уморени решили да излизат. Хапнаха и веднага заспаха.

На сутринта лагера се доусъвършенства. Една от нишите се превърна в складово помещение, на входа й се построи нова маса и пейки покрай нея. Отгоре се опъна тента. Малък трибагреник се развя на една от щеките. Най-близката пряспа със сняг се пригоди за хладилник – сирене, кашкавал, месо в един найлонов чувал. Питейната вода също беше проблем. Трябваше да топим сняг, но искахме да спестим газ. Затова Коцето конструира между камъните два наклонени улея от черен найлон, затрупахме ги със сняг и сложихме малка бакичка под тях. Черното привличаше слънчевите лъчи и снегът се топеше в бакичката. Гениално!!!

Обилна закуска. Сашка, Камен, Павлин и Лора тръгнаха за последен курс до колите. Папи и Деката се приготвиха за повторно влизане. Някъде към три следобед поеха към снежната зала. Останалите се заеха с опаковането на подземните биваци и храната за там. Към пет и половина Владо и Веско последваха екипиращата група с още инвентар. Около единадесет вечерта първите се появиха в лагера. Екипирането тръгнало още по-зле и от вчера. Целите стени били в лед. От снежната зала пуснали около 70м отвес и се озовали във втора такава, но с повече сняг. Там Деката сменил Папи. Пускайки няколко метра в следващия кладенец, Делчо видял как от ледената стена се подава старо въже. Двамата стигнали до извода, че ледът е дебел около 30- 40 см. Докато единият ковял спитове, другият направил малка площадка (50 квадратни сантиметра) на снежния склон, обезопасил я с лентов парапет, извадил газово котлонче и сварил кафе. Спретнал скромен обяд от ядки и сушени плодове. Деката тъкмо приключил с изграждането на опорите и Влади пристигнал, за да ги смени. Тъй като нямало място за повече хора Веско изчакал на върха на предния отвес. Тримата хапнали и Владо продължил по вече пуснатото въже. Папи и Деката изчакали Веско да мине покрай тях и тръгнали нагоре. Толкова били премръзнали, че качили двеста и петдесет метра въже за около тридесет минути. Втората екипираща група пуснала около шестдесет метрова чиста камбана и се озовали в трета, последна снежна зала. Качили малко прагче със стационарно въже и пуснали няколко отвеса. Усетили, че са объркали пътя, решили да се връщат. Следващата група, като по-отпочинали, щели да преценят по-добре. Около три сутринта се появиха в лагера. Два часа по-късно Светльо и Коцето тръгнаха да екипират. Стигнали до третата зала, открили верния път и стигнали до осемдесет метровия отвес „O, boy”. Следвал малък праг, но все пак пуснали въже и за него. Първи срещи с тесняците. Малък безименен меандър, който бил лесен за слизане. Краят му завършвал с четиридесет метров кладенец. Решили, че са екипирали достатъчно, тръгнали наобратно. Тогава се сблъскали с гладките стени на меандъра, тясното пространство и трудното маневриране с торбите. Няколко часа по-късно тръгналите Китен и Яна ги засекли точно там. Чист късмет. Четиримата що годе лесно прекарали багажа през теснотиите. Първите отлепили нагоре, а вторите надолу. Пуснали следващия отвес, премръзнали и тръгнали да излизат също.

Докато траели тези премеждия в пещерата, хората навън го удариха на туризъм. Лека мъгла се стелеше навсякъде. На около десетина минути от лагера се намираше връх Чукла. В най-високата си точка има изграден мемориал в памет на загиналите словенци и италианци през втората световна война. Сядайки до паметника, цялата долина на река Соча се разкрива като на длан. Хиляда метра по-ниско реката, къщичките, колите, изглеждат като детски играчки. В далечината се вижда връх Триглав, леко забулен в облаци. Обзема те безумно спокойствие и душевен мир. Всички ежедневни проблеми, цялата материална лакомия и други подобни лайна остават някъде долу. Защо не може така да си остана там, на върха. Но живота е устроен по друг начин и рано или късно всичко те застига. Други се качиха на връх Ромбон. А трети се втурнаха в търсене на реликви от войната. Отсколки от мини, патрони, сачми, дървена аптечка, та дори и авиобомба. Купчината с желязо се увеличаваше постепенно. Циганското в нас проговори със страшна сила. Въпреки забраната да се пипа всичко което може да гръмне, някои от нас смело се ровеха в пукнатините и събираха отломки. В края на деня мъглата се вдигна и откри прелестна картина. Върхове навсякъде около лагера, звездно небе и оцъклена луна.

Рано сутринта Борето и Иво тръгнаха да екипират за последно. Към обед ги последваха група „Магаренце”, а късния следобед последна група – Игор, Цеци и Слави. Останалите се отдадоха на почивка и разходки. Джу отскочи до „близко” връхче (11 часа преход), където откри лагера на съвместна експедиция на руснаци, украинци и словенци. Няколко човека се разходихме из карстовото поле. Невероятно огромна плоча нацепена от водите. През метър имаше отвеси с различни размери и дълбочина. Улеи сякаш издялани на ръка отвеждаха в неизвестна посока. Всички се събрахме в лагера малко преди последната група да тръгне. Започна турнир по „Генерал”. Лека вечеря и измисляне на нов план. На другия ден Деката, Папи, Владо и Веско слизат докъдето е екипирано и тръгват да събират багажа нагоре. Грабват колкото могат да носят и останалото го оставят за следващата група – Светльо, Коце, Китен и Яна. Останалите постепенно започват да свалят багаж към колите. Нищо сложно, всичко е ясно и просто. Затова рано – рано по чувалите и лека нощ деца.

Първата група стана рано, закуси обилно и тръгна за последно проникване. До -270 стигнали за около час. И от там започнала забавата. На безименния меандър засекли Игор, Слави и Цеци, помогнали им с багажа и продължили надолу. Отвеси, тесни меандри се редували и смесвали. Веселба. Нали е по пътя на гравитацията. След пускането на поредния отвес Деката се пъхнал в отвратително кален отвесен тесняк и разбрал, че не е екипирано повече. Опитал се да прецака и другите да се пъхнат при него, но не пожънал успехи. Половин час излизал десетина метра, но се върнал при другите. Похапнали и си били камшика нагоре – Веско, Влади, Папи и Деката разекипира. Малко преди отвеса „O’ boy” всички вече имали по една доста тежка торба. Все пак събрали инвентара и от него. Стигнали до под камбаната на -270, направили си палатка от фолията, хапнали, пили по чайче / кафенце и тръгнали към изхода. След 15 – 16 часово проникване и четиримата излезнали на повърхността.

Докато младежите се разхождали из пещерата, останалите се разходили с тежки раници до колите. Въпреки че се движели по пътя на гравитацията изглеждаха толкова смазани, колкото и разекипиращата група. Тази вечер нямаше купони като предните. Около полунощ лагера утихна сякаш е паднала бомба.

На другата сутрин втората разекипираща група се впусна в безумната забава. Останалите опаковаха още една порция багаж и пак към колите. В късния следобед облаци се скупчиха над Ромбон. Малко след като слънцето залезе се чуха и първите гръмотевици. Природата беше благосклонна към нас, но последната вечер показа своята мощ и сила. Бурята продължи цялата нощ. Странно е как всички палатки устояха. Е, почти всички. Игор вместо да поспи в нечия друга палатка изгребвал вода цяла вечер от неговата „цедка”. На сутринта още ръмеше, но тъй като бяхме мокри решихме да слизаме към колите. И лека – полека, по горската пътека та до колите. И там разбира се се опули едно слънце. Първата група беше долу около десет, последната към три следобед (познайте кой???). Похапване (под нежните звуци на GABBA музиката) на поляната, на която спахме преди няколко дена.

Следваше дългото и изморително шофиране до България. През Словения и Хърватска валеше непрестанно, но в Сърбия времето се успокои. И сутрешно слънчице на БГ границата. Срещата на всички беше мястото откъдето тръгнахме – пред Папи. Събрахме се и както никога зачакахме Цецко да се нацецка. Накрая се появи и той. Въпроса беше къде да перем инвентара. Папи предложи някакво езеро до Обеля и всички коли поеха натам. Озовахме се на място където се къпеха стадо крави. Събрание, обсъждане и предложението на Борето – някакво село по пътя за Гинци. Пали моторите натам. Пак ударихме на камък (и то не един), реката където трябваше да перем въжета се оказа пресъхнала. Бурен смях в залата. За сметка на това пък имаше чудна кръчмичка на сянка. Трудно се преборихме с желанието да поостанем и тръгнахме към Искрец. Там вече всичко беше наред. Къде прахме, къде се плацикахме във водата, но свършихме работа.

След всяка такава експедиция освен спомените остава и една такава странно приятна умора, която се лекува само с плажуване на Иракли / Кара Дере. Макар и да не се стигна до дъното на Vandima, всеки постигна някакви си свои успехи или рекорди, да прецени какви са му възможностите и дали е готов за нещо по-тежко. Като първа самостоятелна експедиция от този ранг -700 метра, техническо описание до там и натрупания опит са сравнително добро постижение.

А на тези които смятат, че малката ни екскурзия е трошене на пари и време им пожелавам по-голям успех от нашия.