6:10 сутринта

       22.1. 14 

       Студентският живот е нещо много странно, драги ми читателю. Труден е за описание и единствения начин да разбереш, какво аджеба  е това, е да го изпиташ на свой гръб. Пишейки този жалък поетически напън, в прохладното общежитие на блок 51 в Студентски град - всъщност, слава богу, вече не е чак толкова прохладно, тъй като от 22 декември официално щедрия наш управител реши да пусне парното, та и ние да се почувстваме малко нещо европейци, преди да е свършила съвсем зимата- в мен назрява усещането, че студентският живот прилича много на любовта, или на хемороидите, всъщност за някои хора и двете са свързани със силен дискомфорт в една определена част от тялото. Но стига,това, което се опитвам да кажа е, че за да разбереш какво е, трябва да го изпиташ на свой гръб (или малко по-надолу, според случая).

        Ето например тази  вечер на горния етаж - над моята стая - имаше вечеринка, или както го наричат днешните младежи „парти”. Та партито започна сравнително прилично с песента „Доко доко”, която разбира се крие в себе си дълбоки екзистенциални прозрения.

       След това преминахме през такива хитове, утвърдили се във времето, като например „Куче влачи рейс” и „Седем дена, седем нощи”. Сега е моментът да направя едно важно пояснение. Аз нямам нищо против Поп фолка като жанр. Просто да те извадят от най-сладкия ти сън, в два и половина през нощта, с иначе романтичния призив на Азис „напипай го”, неизбежно намалява естетическата наслада от песните.

        Ситуацията в общежитието, в този момент, много наподобяваше политическия пейзаж у нас. Тоест една малка групичка си прави кефа, а останалите се правим на умрели. Картината става още по-идилична като се прибавят и нечленоразделните звуци от рода на „И бре” и „Уха” и тропането с крака, вероятно някакъв танц запазен от езически времена, който заплашваше да пренесе веселбата и в моята стая - въобще купон, амa както си му е редът.

       Първо реших да се опитам да заспя отново - че аз ли ще изляза най-големия будала, та да се качвам до горе. Въртя се наляво, въртя се на дясно сънят не идва. Така няма да стане. Опитах да броя овце след което преминах на едър рогат добитък, но и това не помогна. Започнах да чета един учебник за развитието на социалистическите държави през двадесети век - често го използвам  като приспивателно (действа безотказно) или за самоотбрана (човек никога не знае) - оказа се безнадеждно.  Гледам часовника - брей, четири без двайсет. Сутринта трябваше да ставам в седем за лекции. Онези отгоре продължаваха да се веселят най-спокойно и непринудено, все едно, че няма други живи в блока.

      И така, читателю, понякога отчаяните положения изискват отчаяни действия - реших да взема нещата в свои ръце и да се кача горе. Ех, какво да се прави, нахлузих на бързо един анцуг и  се качих. Застанах точно пред вратата на купонджиите и почуках най-културно три пъти. Естествено музиката беше толкова силна, че никой не ме чу, а и да ме беше чул някой, с нищо не го показаха. Почуках втори път, далеч по-силно и този път с юмрук. Отново нищо. Започнах да се ядосвам. Ония вътре си ме игнорираха най-безсрамно, както министър председателя игнорира протестиращи студенти. Тогава натиснах бравата и влязох.

      Тясна, задушна стая. Наситена с алкохолни изпарения и миризма на цигарен дим. Четири, пет момчета, насядали в кръг, около малка масичка в центъра на стаята. Всичките бяха здраво подпийнали със зачервени погледи. Един от тях ме заговори.

–       Ооо, баджанак, кажи бе - може би беше от ромски произход, не съм сигурен.

–       Бих желал да намалите малко музиката, защото не мога да заспя от вас - браво, Йорданчо, културно изказване мойто момче.

–       Еее, шукар си брат, нямаш проблем, ще я намалим - я виж ти, излязоха разбрани хора в крайна сметка. Естествено цялата тази церемония беше напълно безсмислена, няма сила на тази планета, която да прекрати веселбата на тия.

И така, както си бях шукар, тръгнах да излизам, когато най-неочаквано пътя ми пресече (какво мислиш читателю) една кокошка. Но аз какви работи съм виждал по общежитията, та сега ли ще се впечатлявам, и то от  няква кокошка.

      –  Айше, миличка, ела тука - кокошката спокойно се разхождаше между компанията - изглежда беше опитомена?! Чудя се кокошките дали спадат към графата домашни любимци? - едва ли. Но като се замисли човек тя си е добра инвестиция. Хем ще си имаш другар - няма да ти е самотно, хем ще си имаш и яйца -  за един средностатистически студент това си означава пиршество най-малко през ден - кеф ти варени, кеф ти пържени, кеф ти на вестник с чубрица и малко червен пипер, а ако си мераклия може да си ги пиеш просто така. Дори няма нужда да я храниш при наличието на толкова насекоми в стаята, тя дори ще ти е от полза за намаляването им. Хм, може и аз да си взема една, а защо не и две.

       Без да кажа нищо повече си излязох и се върнах в стаята си. Първо музиката утихна, но след малко пак почна същата история. И понеже нищо на тази планета не продължава вечно, накрая вероятно всички са се изпогътали, защото по едно време усетих, че е тихо и съм започнал да се унасям.

      Ех, спокойствие - най-накрая. Отпуснах се в топлото легло, сгуших се в юргана и скоро се потопих в сладка дрямка. Засънувах някакъв сън. Бях на тропически остров. Небето бе синьо, по- синьо от всякога, слънцето весело препичаше и чайките успокояващо потрепваха с крила над безкрайното море. Разни екзотични красавици ме заглеждаха с окуражителни погледи - коя от коя по-хубави. Дет се вика сън - един път в живота. Вниманието ми привлече една. Чернокоса, със сини, искрени очи и лек слънчев загар. Аз я погледнах срамежливо и тя ме погледна. Тъкмо събрах смелост да я заговоря - дори в сънищата си съм дърво (е здраве да е) - и аха, аха да стане работата, някой започна да хлопа на вратата ми и аз се събудих, отново. Нееее!

     Вече бях отчаян. Айде, джангъра почва отново. Ама хлопа човека, не се шегува, както си му е реда - здравата, с юмруци. Вратата, която не се отличава с кой знае каква стабилност, започна да поддава и аха, аха да падне. Започна и да крещи нещо, което първоначално беше неразбираемо за мен. Първо си викам да не се показвам, ще се правя на заспал- стара, изпитана българска тактика. Като се заслушах онзи викаше името на някакво момиче:

   – Фикрет, Фикрет, върни се, обичам те - у мен започна да назрява чувството, че участвам в много лош турски сериал. Баси от всички възможни стаи, тоя да дойде пред моята. Сега какво да го правя. Ква Фикрет, кви пет лева. Въпросът беше дали да се вживея в ролята на Наталия Симеонова или да го изчакам да разбие вратата, което между другото беше въпрос на минути. Реших да му отворя пред алтернативата да прекарам остатъка от годината с перде вместо входна врата.

      Срам не срам ще си кажа - взех си метлата… в случай на нужда де, все пак не го знам тоя къв е и колко е пил. Ами ако ме заподозре, че тайно се срещам с Фикрет. Край. Баш турски сериал ще стане. През това време любовника продължава да тропа и да крещи като ненормален. На етажа никва реакция, всеки си спи спокойно или чака сеира да почне - егаси хората.

        И така с едната ръка отварям съвсем леко вратата, а с другата държа това смъртоносно оръжие, което носи иначе нежното название метла. Още с първия поглед разбрах, че метлата е била съвсем ненужна. Онзи беше около метър и деветдесет и  приблизително тегло около сто килограма. С физиката на борец тежка категория. С тая метла, освен да му помета преди да влезе, друго едва ли можех да направя.

    Преглътнах нервно, предчувствайки развоя на събитията. Тоя бой ще го помня докато съм жив. В едната си ръка държеше преполовено шише водка. Като ме видя изрева с пълен глас:

     – Къв си ти бе, къде е Фикрет - дъхът му ме зашемети за момент, но, слава богу, успях да запазя равновесие и да формулирам адекватен отговор.

–       Съжалявам, господине, но сте в грешка тук няма никаква Фикрет и боя се, никога не е имало.

–       Ъ, кво, на отворен ли ми се правиш? Фикрет излизай, обичам те! - онзи понечи да бутне вратата, но аз я подпрях с крак.

–       Виж, имах доста тежка вечер, тъй че не ми е до тебе, аре махай се.

       Обаче нашият човек си знае своето, явно голям мерак има за тая Фикрет.

След около пет  минутен диалог, в който общо взето се повтаряше едно и също: Къде е Фикрет. Няма я тук. А, как така я няма. Абе няма я бе. Фикрет, обичам те!

 Накрая взех да се отегчавам и му казах:

–       Слушай, приятел. Фикрет се качи горе - на горния етаж над моята стая. Каза че те обича и ще те чака там, за да ти се реваншира.

        На моя човек му светнаха очите като на манастирски котарак. Тръгна бързо към асансьора, но се спря за момент обърна се към мен, да ми благодари ли какво ли, така и не разбрах. От устата му вместо думи излязоха само стомашни сокове, които естествено попаднаха точно върху мен. По гърдите, боксерките (бях по боксерки) и краката. Ех, прекрасна вечер. И това ако не е романтика, здраве го кажи. Само остава да си отворя едно шампанско.

 За първи път виждам човек да повръща толкова много. Цяла локва.  Шапка му свалям… само да не беше пред моята стая. Познайте кой ще го чисти утре.

        След като се наповръща хубаво (като истински българин) - повечето от това, което беше в корема му сега се намираше върху мен - любовникът се извини най-културно и се запъти залитайки нагоре. Е, сега купонджиите да му мислят. Естествено топла вода нямаше и затова не можах да се окъпя. Хвърлих дрехите за пране, но така благоуханната миризма на повръщано си остана по мен. Часът вече беше шест без двайсет, тъй че реших вместо да дремя, да ви опиша своите приключения и да се моля час по-скоро да пуснат водата, та ако не да се наспя, то поне да се окъпя. Но истинският студент не се нуждае нито от сън, нито от баня. Наздраве, колеги!