Поляната се е проснала като шарена черга на слънцето. Оградена от тъмнозеленото на боровете тя прилича на картина. Напомня ми на онези гоблени, които жените шиеха и слагаха в кръгла рамка, за да подчертаят сюжета. Наблизо подрънква ясния глас на звънче. Забила съм нос в тревичките и се опитвам да чуя какво си говорят. Нищо, нищо, нищо не чувам...А, не...не е вярно...чувам тишината. Дзън ...звънчето на кравичката, която кротко пасе наблизо. Като метроном е - отмерва времето на равни интервали. И ето, че след един полъх на вятъра дочувам отделни думи - "...хората...от де се взеха...много...да ни опасат кравите...". Не разбирам смисъла. Залива ме ароматът на мащерка и изведнъж осъзнавам, че лежа върху нея. "Вместо да ме мачка да беше ме набрала! Зимата ще купува изветрели пакетчета чай от магазина!" До нея другата поклаща главичка неодобрително - " Преди малко ѝ казаха, че на нашата поляна има над триста различни билки! Ама градските хора са прости! Нищо не знаят за нас!" Дзън ...Сетих се, сетих се! Двете теленца със сигурност са  роднини на Едуард, който пасе билки под далечния Цугшпице и прави компания на Ерих Кестнер, за да напише "Хвърчащата класна стая"! Дзън...