Сега с радост ще разкажа как съм я направила тази снимка. До скоро живеех в къща с много голям двор. В него имаше повече от тринайсет корена божури - бели, розови и един тъмночервен. Имаше и овошки, рози, лавандула, игликите и паричките заливаха напролет двора с красота и нежност. Един ден, когато почиствах корените на божурите от миналогодишните листа и стъбла, без да искам откопах стъбло с коренче. Засадих го и то тръгна. Беше наблизо, почти под короната на огромната череша, зад която имаше високи борове. Точно там вечер залязваше слънцето. След един проливен пролетен дъжд се разхождах из градината и се радвах на всяко листенце и цветенце. Тогава забелязах как последния лъч на слънцето, преди да се гмурне зад хребетите на Витоша се е промъкнал между клоните на боровете и светна "дупенцето" на божура. Това е, което  се вижда на снимката и то трая буквално няколко секунди. Успях да направя десетина кадъра. Толкова съвършено беше, че трябваше само да го документирам без да пипам нищо по него. Светлината е силно приглушена, защото съм го снимала вечерта около осем часа и е в сянката на короните на дърветата. В осемдесет процента от случайте снимам така че да не се налагат корекции.