Небето е суетно. Много. Винаги търси къде да се огледа. Понякога вика пролетния вятър, за да му помогне да подреди малките бели облачета, които немирно са се разпилели из него. Също като една кокетка решава да смени цвета на косата си и на ред идва буреносният летен вятър, който го прави тъмносиньо. Тогава житата пеят. Есенните ветрове са палави и променливи. Разбъркват и уплитат облаците. Рисуват с тях картини. Обаче леденият североизточен вятър не идва след едно подсвирване. Той е "лошото момче". От него небето почернява. Почти изцяло. Но...една ивичка синина се крие зад ледените му пориви. За да ни припомни че ...винаги ще има синьо небе.