Хмм…да. Вечер самотата е синя. Отначало започва с едно нежно небесно синьо, което с течение на времето се уплътнява до тъмносиньо. Очакването е то да стане черно, но преди това неизвестно защо изглежда виолетово и толкова плътно, че ти трябва специален нож, за да го разрежеш. На този нож името му е „Особена болка“. В повечето случай той е някъде извън нас и известно време можеш да го наблюдаваш и да се чудиш дали острието му е достатъчно заточено или дали формата му е подходяща така че като направиш едно движение той да порне самотата и да я раздели на две, защо не и на три…най-добре е да я накълца невъзвратимо. Така си мислиш. В твоята самота има най-различни неща – преобладават сенките. Има и предмети – чашата, от която той обичаше да пие, празния му стол, близо до вратата, самата тя – дупка през, която той може  да влезе неочаквано. Истината е, че самотата е уплътнена от спомените. Те я правят  виолетова. Спомените ни са това, което събираме цял живот. Неминуемо и неизбежно е. А паметта ни има услужливото свойство, по някакви си нейни критерий да изтрива определени от нея самата неща, а за наше учудване да запазва  други. Иди я разбери! Виолетовото на самотата би трябвало да стопля. Не знам обаче дали сте забелязали как това виолетово е най-студения цвят на света.  И е така, защото с времето, колкото и да стискаме и да пазим най-хубавите си емоции и преживявания  тяхната топлина намалява и намалява, и намалява…Остава само малко червено, за да направи от синьото – виолетово. Отстрани виолетовата самота изглежда нежна и ефирна. Но не е. Тя е плътна, без да е твърда. Попаднеш ли в нея и загубваш посоките – няма горе, долу, напред, назад, юг, север и изток и запад. Няма хоризонт. 
Виолетовата самота – обичам я! Тя прави всичко останало да блести, да искри и да свети с друга светлина. 
21.04.2017 г.