Усещам я как приближава,

как с тихи стъпки мълви

и нежно косата погалва,

усмихва се, нея не ще я боли...

Но чака, не бърза, само  ме гледа,

иска сама да я дам,

но душа чиста и светла,

не е за нейния ранг...

Качулката черна намества,

поглеждам я - няма лице...

Ръцете й - огнени кълбета,

ще изгорят и мойто сърце...

Предавам се, нека я взема,

на кой ли му трябва мойта душа...

Дано поне там да не страда,

да не страда от любовта...