Във дните есенни със розовите облаци на нашите мечти със вятъра танцуват жълтите листа и падат във нозете, самотен паркът е – ни лай на кучета, ни глъчка на деца, и ето го морето, към него бяхме тръгнали със теб, нали... Морето е най-синьо през октомври, няма кой да го размъти, и само риби на пасажи сребърно проблясват, унесени във свойте рибешки игри. А вятърът развява нечии коси, смях на момиче смесва се с шума на морските вълни... И с всяка есен нещичко от нас си отива, за миг душата се докосва до други, възжелани брегове, и като бяла лодка губи се в безкрая, неумолимо стапя се в догарящи лъчи. Изсъхналите миди, раковини, скърцат под краката И ние също съхнем на брега изхвърлени, жадуващи водата, и чакаме поредната вълна, но тя до нас не стига, щастието все назад, шумящо се отлива и само пяната му близва сухите тела. Солта по раните ни пари с всяка следваща вълна... Седим със тебе сгушени под избелелите чадъри (а сякаш вчера беше, тук лежаха бронзови тела в прегръдката на знойно августовско слънце). Извиква нейде горе гларус и стих на Христо Фотев понася се със белите крила... Под нас се рони пясъкът,извайва форми от тъга, тя се просмуква в кожата и ни омайва – дъх на водорасли, и в таз омая не усетихме кога, отиде си, отиде си деня.
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.