Как не искам да нахлува в кръвта ми,
да изхвърля във коша подредените мисли,
да побърква до стон всеки трепет на пулса ми,
да ме праща по пътеките, кривите...
да се сепва във мен като струна опъната
с изтъняла въздишка - да ме кърши във дланите,
после ноти събрала от мен и зазвъннала,
да се къса в най-тихия шепот на думите...
Никак, никак не искам да вали като дъжд
и да прогниват очите ми от мухъл и влага,
та нали я погребах и бях ù сложила кръст,
как по вените мои си чертае пътека... ...