Погребах в душата си спомени стари,
уморена от дългия път,
уморена от дългото чакане,
все на тази същата гара.
Виждам как си отива смехът,
а след него невидимо мълчание.
Събирам късчета истини,искрици прозрения,
но болка от стара,полузабравена рана
във мене поражда сълзи.
Тези спомени надделяли над времето,
спомени за неутолимата жажда,
жажда за обич.Ах,колко боли...
Отново сама съм.На същата гара.
Очаквам може би случайния влак,
а пред мен изгрява бледа тишина.
Толкова време в самота пропиляно
сред дълбока болка от страх,
реших-ще догоня времето,за да опитам
вкуса на мига.
© Сияна Георгиева All rights reserved.