Потъвам бавно в свойта тъмнина, убивам всичко нежно в теб...
От страх, че близо ще си ти... прекалено близо, за да мога да те спра...
От страх, че с твойта нежност ще ме покориш...

че ще прескочиш трапа към сърцето
и стигнал там, ще ме раниш -

не с умисъл и не нарочно... а без да искаш точно в целта,
където никой друг не беше стигнал и никой друг не би могъл...
Веднъж достигнал там, ще имаш власт, каквато никой друг е нямал
и със страх, нечувстван досега, избягах аз далеч от теб...
И мислех си, че тъй ще се спася... че времето само ще те изтрие -
каква заблуда само... ах, каква лъжа...
Не времето или пък нещо друго... ни ласките на друг ще го направят...
Не с мисли или пък с инат ще мога да те залича,
напротив, само си доказах, че липсваш ми все повече в нощта...
че всеки миг те искам аз до мен... и иде ми да викам от тъга...
Дори сълзите ме предадоха и няма я лъжливата утеха...
И само нощта е тук, като и вчера, и тихо с тъгата ми говорят...
Че няма те да ме прегърнеш, да изгониш мойте страхове,
да сгуша се в твоите ръце и за миг да избягам от страха...