Чезне бавно всеки спомен
от миналта рицарска епоха.
Горчиви сълзи тихо роним
сред всепоглъщащата суматоха.
Очите ни станаха метал,
а сърцата ни са блок бетонен.
Скрито пием нашата печал
и истинските чувства гоним.
Защо трябва ни любов?
Защо са ни блянове, мечти?
Когато сред стоманения зов
единствено машината бучи. ...