Изплакала тъгата своя в звездопад,
нощта проспива зимните недели.
Април сънува – в нея влюбен, луд и млад,
на май сънува люляците бели.
В съня ѝ кротък в теменужената вис
запява славей нежните рефрени,
на пролетта и лумва изгревът лъчист
в прозорците – от обич озарени.
И времето замира, точно в шест без пет,
секунда-две без глъч и думи груби...
Достатъчни са, цяла вечност за поет,
в безсъниците свои да се влюби...