По стъклото се стичат сълзите на времето.

Тънки струйки, чертаещи път през деня.

Бавно слиза нощта, стъпила в стремето

и подгонила слънцето с бледа луна.

По небето се виждат следите му огнени.

Ярки дири, разцепващи облаци бели.

Като белег на рана, зараснала с времето.

Като миг тишина, като мека постеля.

По лицето ми има от всичко деруги.

Груби бръчки, напомнящи зло и добро.

От смеха са едните, други – от лудост.

Мои са и ще ги нося до гроб.