По билото на времето изкачваме и слизаме.
Във раниците ни тежат съмнения.
В юмруци стискаме душите си - ранени гълъби.
Желаем да се слеем с майката природа,
ала не смеем да захвърлим якето,
за да усетим с кожата си полъха на вятъра.
Копнеем спътник да намерим,
но не даваме от хляба, от надеждата,
от вярата - те толкоз малко ни останаха.
Внезапно някой с поглед ни погалва,
целува ни, в прегръдка взема ни, спасява ни.
Не вярваме, че не сънуваме. ...