"Каква любов!" - бихте възкликнали вие.
"Но каква ти любов?" - бих попитала аз.
Та сърцето ми самотно на пълнолунието вие,
неусетила от него допир, изгарям като фас.
Гледам го, шепна му, говоря му дори,
но застинал и глух завинаги остава.
Нищо, което му казвам, не може го смути.
Гледа ме, без да ме вижда и това ме ужасява.
И дните минават и изглежда вече,
че с мисълта за него си лягам и ставам.
Гледам се отстрани - какво нещастно човече,
но замислена за него си оставам. ...