Емоция чужда сърцето ми превзе
странен прилив на щастие ме обзе
и с високо вдигнати ръце, все едно разпервам криле,
полетях към синьото небе, където утрото не ще да спре.
Пътувах много и разбрах че всички пътища водят към грях,
понякога признавам да устоя не можах за това не искам да бъда монах,
но поне оцелях и живях, а някои хора си викат - просто минаХ
това не е проект алманах и вече разбрах, че когато си жив тогава си млад
но не проумях защо всички без срам и с смях те гледат в очите и те мислят за сиромах,
но без гордост и без страх минавам аз през тях все едно са обикновенни частици прах.
И какъв трябва да бъде човек - луд или с много кеф за да ходи всеки ден по тънък лед,
не защото е мек а защото хората имат респект - ya get? ...